Южни части

Брой мнения : 47 Join date : 14.12.2011

Обичах разходките в гората,а ми и трябваше да се отърся от стреса.не се бях чувала със София скоро и това ме стресираше,тя бе единственият човек който познавах в този град.А последният месец прекарвах голяма част от времето си затворена вкъщи.Затова една разходка в гората нямаше да ми навреди.Тръгнах облечена спортно с бързи крачки към гората.На моменти изглеждаше приветлива,а понякога много зловеща.Вървях вече с по-бавни крачки докато не чух стъпки.Огледах се но не видях никого.
-Ехо,има ли някой?-най-тъпият въпрос който можех да задам.Изведнъж пред мен стоеше млад мъж на около 20-25 години,който до сега дори не бях виждала.Усмихнах се приятелски.

Брой мнения : 33 Join date : 17.12.2011

Копирах усмивката й върху своето лице и устните ми се разтегнаха, разкривайки два реда бели, правилни зъби.

Понякога се държах толкова странно, че сам не можех да се позная. Хм... Това звучеше смешно. При положение, че първите шестнайсет години от живота ми тънеха в неизвестност, де факто аз се познавах само от паспорта (и то фалшив такъв), образно казано. Присъствието ми в тази гора потвърждаваше колко непредвидим дори за самия мен можех да бъда понякога. По принцип висях по кафенетата и баровете, и търсех, постоянно търсех, но се бях уморил от това. Във всеки смисъл на думата. Затова просто тръгнах накъдето ми видят очите, а те видяха южните части на гората и ето ме сега тук.

- "Не", отвърнало Ехото - казах с усмивка, която може би беше леко зловеща (предвид мястото), оглеждайки аурата на съществото пред мен. Веднага ми стана ясно, че не беше човек. Беше някакъв хибрид, но какъв точно, това ми беше трудно да определя. Цветовете, които преливаха един в друг, нежните нюанси и пръски, които в моите очи изглеждаха като лъчи от светлина, бяха достатъчно красноречиви, но понякога дори аз не можех да разбера напълно речта им. - Здравей. - казах след малко.

Брой мнения : 47 Join date : 14.12.2011

Е още от първите му думи вече,знаех,че е забавен.Усмихнах се широко.
-Здрасти.-вълна от приятни чувства ме заля.-Е ехото може да е казало "не" но пък за сметка на това ти си тук.-отново се засмях.Изглеждаше приятен човек.В този миг се осъзнах,че не се бях представила.
-Аз съм Амбър,приятно ми е.-усмихнах се приятелски и подадох ръката си за да се здрависа ме.Чудех,се дали и той не е от тук като мен.Защото ако беше все щях да съм го виждала,все пак градчето бе малко.А и аз имам добра зрителна памет,щях да го запомня ако съм го виждала.

Брой мнения : 33 Join date : 17.12.2011

- Аз съм Амбър, приятно ми е.

Хванах ръката й и този на пръв поглед толкова незначителен физически жест разкри толкова много за нейната природа. Разбрах какво всъщност означаваха тези два нежно преливащи два цвята, тези две природи.

- Лаерт - казах името си на свой ред и се усмихнах. През главата ми мина мисълта, че колкото и мило да се държеше, Амбър пак можеше всеки момент, когато най-малко очаквам, да забие зъби във врата ми, затова се зачудих дали да не въздействам върху аурата й и да й предизвикам лек дискомфорт, но бързо се отказах от тази опция. - Удоволствието е мое. Бих ти целунал ръка, но вече не е модерно.

Съмнявам се, че някой друг би се шегувал така в присъствието на чаровна вампирясала вещица, но все пак, аз не бях някой друг. Аз бях Лаерт. Имаше разлика.

- От тук ли си? - попитах след малко.

Брой мнения : 47 Join date : 14.12.2011

Да беше един млад кавалер,така да се каже.Не се срещаха,често такива.Но когато ми хвана ръката усетих,нещо странно в него.Да не беше нещо зло например,но все едно не бе обикновен човек.А един леко свръх естествен човек.Тези мисли веднага ме накараха да се усмихна.
-Ами,всъщност не.Преди три месеца се преместих.-усмивката не слизаше от лицето ми.-Ами ти?Май и ти не си тукашен.-засмях се и на лицето му се изписа усмивка,която ме подсети,че има и добри хора на този свят.През всички тези години в който пътувах безцелно,все попадах на някого който ми иска смъртта или все ми се казваше "ТИ си изрод!Природата е направила вампирите и вещиците врагове,за да не се раждат такива като теб!"-това адски ме дразнеше.Да не би да съм искала да бъда такава?Да не би да исках всичкото това тегло?Не!Исках да бъда вещица,една обикновена вещица.Но,не баща ми репи да ми съсипе живота..
Погледнах Лаерт,изглеждаше толкова спокоен,въпреки,че стоеше до "изрод".Той бе може би един от малцината които стояха на равно с мен,без да им пречи,че съм чудовище.

Брой мнения : 33 Join date : 17.12.2011

Погледнах часовника си.

- Тук съм от... шестнайсет часа и двайсет минути – усмихнах се. – Просто минавам през града... или поне така предполагам.

По принцип живеех на принципа „отиваш там, накъдето те отвее вятъра”, а мястото, откъдето идвах, си беше доста ветровито. За да ме отвее чак тук... Хм. Кого ли заблуждавах? Много ясно, че не минавах оттук като турист, а се надявах да се установя в това градче. Никога не съм имал възможността и не съм знаел какво е да живееш установен, спокоен и лишен от странности живот и никога не съм искал да живея така. Просто ми беше любопитно какво ли бе чувството да си нормален. Ако ти заврят пистолет в лицето, ти да умреш от страх и да крещиш истерично, а не да правиш на кайма този, който държи пистолета. Когато те оберат, да отидеш в полицията и да подадеш оплакване, а не да продължиш напред и да се опиташ да наваксаш загубената сума. Когато ти кажат, че си откачен, да се обидиш и да обърнеш гръб на нагрубилия те, а не да се смееш.

Погледнах към Абмър.

- Ако мога да бъда честен с теб, а аз определено мога, тъй като няма кой да ме спре... – направих кратка пауза, взирайки се в Амбър. Господи, къде ми бяха комуникативните умения? – Как се е случило? Сериозно, как се превърна в това, което си? Наистина ми е интересно.

Брой мнения : 47 Join date : 14.12.2011

Не ми изглеждаше на човек който мисли да си тръгне от това невероятно градче.Но продължих да го слушам.А въпросът му ме изуми,до сега никои не се бе осмелил да ме пита точно това.
-Хм,знаели ти си единственият който се осмели да ме попита.-усмихнах се за миг,но усмивката ми изчезна.Беше ми трудно,но защо да не му разкажа как се случи.
-Ами майка ми бе вещица,а баща ми вампир.Майка ми умря и аз тръгнах с баща ми да обикалям света с надежда,че ще позабравя трудната смърт на майка ми и ще се съвзема.А той ми беше баща единственият на кого можех да вярвам.-направих кратка пауза.Хах да вярвам ли?Та той ми причини това.Поех си дъх и продължих.-Татко ми бе против това,че природата е "забранила" да има хибриди от рода вампир-вещица.Затова реши,че ще се обърне срещу природата и...ме превърна в това което съм сега.Трудно се съвзех,но за сметка на това бързо свикнах с новите си сили и сега той е нещо като приспан в отдалечена и забута гробница.-засмях се,а той ме гледаше невярващо.Да все пак това бях аз едно чудовище.

Брой мнения : 33 Join date : 17.12.2011

Поклатих разбиращо глава. Нали това се очакваше да направя?... Все пак, дори не можех да си представя през какво е преминало момичето, и ако кажех на Амбър, че я разбирам, щях да излъжа. Така че няколко поклащания на главата бяха най-малкото, което можех да направя.

- Това е... - свих устни, опитвайки се да намеря думичката. - Милостиво. Само си го приспала. Не си го убила.

Аз на твое място щях да го убия при първа възможност., завърших наум и лека тръпка на ужас премина през тялото ми. Беше доста не хуманно да кажеш, че би убил баща си, но ако това е истината и ако действително не знаеш дали изобщо имаш баща, тогава едва ли е нещо непростимо. А и съвестта ми открай време май си беше взела отпуска и страдах от липса на задръжки.

Брой мнения : 47 Join date : 14.12.2011

Да май наистина го бях изумила.Усмихнах се мило.
-Да той ме нарани много,но изгубих майка си,а той е единственият ми жив роднина.-засмях се леко,беше си така,макар,че вече не можех да кажа,че го обичам.-Сега е мой ред да те поразпитам.-засмях ме се.Исках да разведря обстановката.
-Та разкажи ми за себе си,няма да те питам защото до колкото знам,хората с дарба се раждат с дарбите си,нали?-попитах го и се развеселих,че знам толкова за някоя друга раса.-Разкажи ми за твоето семейство.Ти вече знаеш за моето.-засмях се не,че знаеше кой знае какво,но все пак.А и поне ми беше приятно да говоря с някого който него е страх от мен.

Брой мнения : 33 Join date : 17.12.2011

Не помня да съм се смял така от онази вечер в Маями, когато един пияница направи цял спектакъл. Ха, все едно слушах някакъв страшно забавен виц, и се смеех така, сякаш току-що ме бяха изписали от лудницата. Нищо чудно и това да си помислеше Амбър, но вече бях свикнал със странни погледи и недоумяващи примигвания.

- Знаеш ли - започнах, успокоявайки се малко -, с голямо удоволствие бих ти разказал за семейството си, но проблемът е там, че аз... Ами, не знам дали изобщо имам такова. Даже не мога да съм напълно сигурен, че това е истинското ми име.

Не знам, но в това имаше нещо наистина забавно. Да не помниш кой си... Това беше някакъв вид свобода. Не знаеш нищо, следователно имаш голяма площ за творческо мислене и създаване на съчинения по ~~картинка~~ проблясъци.

- Просто... - поклатих глава. - Не помня нищо от първите си шестнайсет години. Това са шестнайсет години забравен живот.

Отново поклатих замислен глава, осъзнавайки колко много всъщност бяха шестнайсет години.

Брой мнения : 47 Join date : 14.12.2011

Това което ми каза,някак ме натъжи.Не знам защо,нямах си и на идея,но имах някаква странна връзка с него.
-Виж,сигурно не ти е много лесно.Но пък един ден може да си спомниш всичко,до най-малкият детайл.-усмихнах му се.Изглежда го натъжих когато го попитах за семейството му.Почувствах се доста гузно исках да му се реванширам но не знаех как.-Виж дай да говорим за нещо друго.Имаш ли си гадже?-беше адски тъп въпрос но знаех,че малко ще го развеселя и затова реших да попитам,а и нищо не губех.Замислих се,че до сега не бях имала сериозна връзка.Чувствах се като уличница,но това бе живота ми.

Брой мнения : 33 Join date : 17.12.2011

- Не - поклатих отрицателно глава. - Не бих могъл да си позволя нещо повече от една нощ с някоя.

А и кой можеше да обича човек без минало? Кой би се осмелил да го направи? Не можеш да обичаш някой, който дефакто е... никой. Бях търсил и никъде не успях да открия и една единствена своя снимка, нито едно изречение; нямаше ме дори в базата данни нито на ЦРУ, нито на ФБР, нито на тайните служби (не ме пирайте откъде знам). Казано просто - аз не съществувах. Хипотетически.

Освен това малка част от мен се надяаше никога да не си спомня миналото, защото за да ме изоставят в хотел, на шестнайсет години, явно работата е била сериозна и не бях сигурен, че исках да узная колко сериозна всъщност.

- Ами ти? - попитах след малко и се усмихнах. - Излъжи ме, че си сама.

Брой мнения : 47 Join date : 14.12.2011

-Искаше ми се да те излъжа,но наистина съм сама.-засмях се глупаво.-Хм,за човек като теб не мога да си представя,че би имал някоя за една нощ.Та ти си,забавен и..много симпатичен.-усмихнах се.Всичко което казах бе истина.Той бе красив,умен,забавен и беше мъжът които всяка жена би искала.Невероятна усмивка,красиви очи..всичко му беше невероятно.НО имах чувството,че е самотен.
-Влюбвал ли си се?-този въпрос не бе дори обмислен,просто го изстрелях.Да любов,всичко казваха,че е нещо хубаво,но досега не бях изпитвала това чувство или по не си бях позволила да го изпитам.Не исках да ме наранят толкова лесно,не отново.Затова чаках точният човек.

Брой мнения : 33 Join date : 17.12.2011

Повдигнах вежди. Обикновено никак не ме биваше в казването на „Благодаря”, особено ако някой ми бе направил комплимент, и дори не можех да се усетя и да отговоря подобаващо. Не, наистина бях доста далеч от етикета за нормално общуване. Миналата седмица една дама ме зашлеви, задето я попитах на колко години е... Защото аз можех да видя на колко приблизително, но точното число никога не се изписваше в аурата.

- Не – казах след малко, клатейки отрицателно глава. – Никога. Намирам го някак си... опасно.

Спомних си за всички болни от любов и страдащи от такава, хора, с които се бях сблъсквал през живота си по баровете. И жени, и мъже – страдаха толкова силно, че ако не се отдалечех на трийсет метра разстояние, рискувах да бъда афектиран от болката им. Гледайки ги, просто си изградих имунитет срещу истинската любов, крепяща се върху чувства, а не срещу тази любов, изискваща просто физически контакт.

- Ти? – попитах я и се усмихнах леко тъжно. – Не изглеждаш като човек, който може да живее без любов.

Брой мнения : 47 Join date : 14.12.2011

Да,беше прав имах нужда от любов.Но с времето се научих да живея без нея,бях изключила голяма част от чувствата си.
-Ами всъщност не,и си прав не мога без любов,но след като загубих майка си и бях превърната изключих голяма част от чувствата си или ги заключих дълбоко в себе си.-опитах да се усмихна,но ми бе трудно.Нямаше как след като казах тези думи.Да не можех без любов,но пък и не мислех,че трябва да ме нараняват отново.
-Имам чувството,че когато открия точният човек,ще се отпусна и може би ще се влюбя.-усмихнах се и сложих ръката си на рамото му.Изглеждаше доста тъжен.Затова реших да сменя темата вече окончателно.
-Кажи ми кое е най-забавното нещо което си правил?-попитах го и на лицето ми се изписа приятелска усмивка.

Брой мнения : 33 Join date : 17.12.2011

Усмихнах се.

- Трудно е да преценя – казах и повдигнах вежди. – Правил съм много и най-различни откачени неща... Може би най-забавното беше, когато тръгнах да крада Мона Лиза. Бях отишъл в Париж за кратко, ей така, без причина, и изведнъж ми хрумна гениална идея да си върна паметта. Реших, че ако привлеча всеобщото внимание, някой някъде там по света ще ме познае и ще се свърже с мен... – стиснах устни. – Не се получи. Само ме изритаха от Франция... буквално.

Засмях се. Спомнях си случката, адреналина, нечовешките усилия, които положих, за да проникна в Лувъра... и ужасната безрезултатност, с която бях възнаграден накрая. Дори и някой мой познат да бе гледал новините, чел вестници, списания и да ме бе познал, никой не ме потърси. Най-вероятно бях сам, макар и да нямах такова чувство. За какъв дявол иначе обикалях целия свят и търсех нещо, но какво и аз не бях сигурен?

- Ами ти? Разкажи ми най-голяма си беля – беше толкова лесно да се общува с Амбър. Някак си... успокояващо. Чувствах се добре в компанията й.

Брой мнения : 47 Join date : 14.12.2011

Много забавен,доста добра идея имаше за да привлече вниманието.А когато ме попита за моята най-голяма беля,ами аз до 15 годишна не се спирах.Тогава се сетих...
-Ами попринцип са много но има една която ми е любима.Имах нещо като доведен брат или момче което гледахме за кратко.Та един ден решихме,че ще си запалим огън до къщата.Бяхме едва на 9-10 години.И точно когато се запали хубаво,се оказа,че докато сме носели барут,защото искахме да си направим голяма гавра с родителите ми,се бе посипала пътечка барут и тогава не се сетихме как да го изгасим.Но когато родителите ми чуха виковете и гърмежите излязоха с голяма уплаха.И когато видяха огъня,добре,че майка ми бе вещица за да го изгаси.Иначе щяхме да сме без къща,а аз щях да съм убита.Не ми се караха много като изключим това,че в продължение на месец,бях наказана да бъда домакиня и да ходя да помагам със земеделието.-засмях се а й на него му бе приятно.Да не бе кой знае какво,но за малко да оставиш семейството си без покрив си бе голяма беля.
-Какво обичаш да правиш най-често?-чувствах се като малко дете запознало се с нов приятел.Беше ми толкова приятно да разговарям с него.

Брой мнения : 33 Join date : 17.12.2011

Засмях се. Историята с барута си беше доста... откачена. Господи, обичах тази думичка!... След това смехът ми се стопи лекичко и вроденият ми навик да театралнича си каза думата. Огледах се, сякаш дърветата можеха да бъдат опасни свидетели на разговора ни, и казах престорено поверително:

- Да сея хаос.

Ха. Това звучеше шокиращо. Особено казано на глас.

- Така, де – замазах положението с лека усмивка. – Всякакви откачени неща. Аз съм точният човек, на който да врътнеш един телефон, когато ти се правят глупости.

Обикновено беше много по-лесно да ме накара човек да обера банка заради тръпката, отколкото да ида да полея някое дръвче, примерно. Винаги карах с превишена скорост, дори когато полицията бе попетите ми. А пък, да не дава Господ, да видя табела „НЕ ПИПАЙ!” в някой магазин или „НЕ ВЛИЗАЙ!” срещу някоя сграда. Напук щях да прекрача забраната, ей така, само защото бе написано да не го правим. Горещата ми кръв нямаше да ми позволя да спя, ако не нарушавах правилата. Отстрани сигурно изглеждах като невменяем тип с психични отклонения, но истината бе, че всъщност прекрасно съзнавах всяко от своите действия и си поемах последиците, без да се оплаквам много-много. Когато съм си заслужил нещо, нямам право да оспорвам.

- И не само – допълних. – Обичам да пиша поезия, да свиря, да играя, всякакви неща, свързани с изкуство. Ами ти? Имаш ли нещо... в което си много добра? – засмях се.

Брой мнения : 47 Join date : 14.12.2011

Да беше един невероятен тип.Винаги си бях мечтала да се запозная с така да се каже щур човек.Никога не ми се бе случвало до сега да имам такъв хубав разговор с някого.
-Може би в рисуването...и да си призная се опитвам да пиша поезия,но не съм сигурна в себе си и все още не съм се отпуснала.-да наистина никога до сега не бях имала вяра в самата себе си.Затова винаги се чувствах като глупачка която не може нищо.Усетих как усмивката ми бавно се скрива и някаква вълна от тъжни чувства ме залива.Не исках да бъда слаба,дори не разбрах защо се почувствах така.Не исках да е така,затова се опитах да се по разтърся.
-Е значи когато ми се прави някоя глупост да ти звънна?-засмях ме се и двамата.Или поне се опитах.Чувствах го като по-голям брат с който скоро не сме си говорили така.

Брой мнения : 33 Join date : 17.12.2011

- Да – кимнах с глава, усмихнат, взирайки се в очите й. Опитваше се да прикрие тъгата, но дори да нямах тази моя малка способност, пак бих прозрял истината. – И да е в три през нощта, не се притеснявай. Ще долетя когато и да ми се обадиш.

Започнах да бъркам в джобовете си, търсейки едно листче и надявайки се да е още някъде из дрехите ми. Миналата седмица, не помня точно кога, си бях записал номера на обратната страна на една касова бележка. Не можех да се сетя защо и на кой я бях писал, нито с какви намерения. Но нямаше значение. Напоследък толкова често ми се случваше да имам бели петна и да не мога да си спомня неща от преди няколко минути, че не ме учудваше тази липса на спомени от миналата седмица... Може би беше от нередовния сън и така става, когато спиш само по три-четири часа на денонощие.

Каква ирония. Можех да излекувам другите от недоспиване, но не и себе си. Всъщност, изобщо не можех да видя аурата си... Започвах да се замислям дали изобщо имах такава.

- Заповядай – подадох й листчето с усмивка и очите ми започнаха да се изменят, усещах го. Ирисите ми сигурно са добили тази стъкленост, сякаш са прозрачни, и са станали с цвят на лед. Странен цвят, нито бял, нито син. По-скоро много, много прозрачен бебешко син.

Така ставаше, когато използвах дарбата си. Сивият цвят, който се беше преплел с карамеления, появявайки се като петно отляво, където е сърцето на Амбър, трябваше да изчезне. Както казах и преди, аурата на човек беше огледало на душевността му. Всяка емоция се отразява там с цветове. А сивото беше отрицателен цвят. Въздействах върху това сиво петно, разбивайки го с енергия и радост, еуфория и щастие. Съвсем скоро сивият участък изчезна и аз погледнах към Амбър, за да видя резултатите. Понякога не се получаваше, не знам защо. Може би защото се разконцентрирвах лесно, но сега би трябвало да се е получило. Би трябвало от тъгата на това приятно момиче да не бе останала и следа, би трябвало усмивка да грее на лицето й. Изпитвах някаква привързаност към нея и не исках да страда.

Брой мнения : 47 Join date : 14.12.2011

У него виждах,нещо което не бях виждала до сега в никого.За мен беше като ангел хранител.Когато ми подаде номера си почувствах някакво чувство,което самата аз не можех да опиша.Усмихнах се някак различно,по начин който до сега не ми се бе случвало.А когато ми каза "И да е в три през нощта, не се притеснявай. Ще долетя когато и да ми се обадиш."-се почувствах някак защитена и сигурна.Не можех да определя начина по които се чувствах когато той ме гледаше или ми говореше.Само знаех,че се чувствах спокойна.
-Е ще се радвам,да се виждаме и за напред.-усмихнах му се и извадих едно листче и както винаги си носех.Записах на бързо телефона си и му го подадох.-Знаеш ли някой път трябва да направим нещо щуро.-засмях се.
Да беше невероятен.Зачудих се какво би било ако той обича и бъде обичан.Да темата от преди малко отново ме заля.Имах чувството,че е един много обичлив човек,просто по трудно го показваше.

Брой мнения : 33 Join date : 17.12.2011

Тя го бе усетила. Беше се получило. Успях.

Опитах се да се усмихна уморено, но лицето ми бързо се изкриви в мъченическа гримаса от рязко прорязалата главата ми болка. Беше като неочаквана и ужасна мигрена, но доста по-лоша – сякаш забиваха шипове в черепа ми. Стиснал силно очи, разтърках слепоочията си. Досега не ми се беше случвало да ме боли толкова главата, след като използвам силите си. Да, по принцип се чувствах изтощен след като го правя, но не бях получавал такова главоболие.

Беше някак си иронично. Можех да видя и поправя чуждите аури, можех да излекувам другите, но никога себе си. Бях стоял с часове пред огледалото, но така и не успях да уловя своята аура. По едно време дори се чудех дали имам такава.

Болката обаче премина след няколко ужасни секунди и остави само лек дисккомфорт след себе си. Отворих очи и тръснах глава. Не знам защо ми хрумна, че някой ден това нещо щеше да ме довърши.

- Някой път? – върнах усмивката си и дори леко се засмях, сякаш нищо не се бе случило. – Защо не сега?

Брой мнения : 47 Join date : 14.12.2011

Да предложението му ме изкуши.Наистина ми трябваше забавление,и то с добър приятел.Да вече го чувствах доста близък.
-Съгласна!-усмихнах му се топло.Може би и двамата се нуждаехме то любов и приятелство в което да вярваме.
Изправих се и му подадох ръка.Той ме хвана и тръгнахме да излизаме от гората.
-Е кажи ми какво си намислил?-усмихнах се дяволито.А на неговото лице се изписа една толкова красива и приветлива усмивка.Изведнъж се спрях застанах пред него.А усмивката още бе там не покътната и със същата топлина нещо в мен ме накара да го направя.Приближих се и...го прегърнах.Не знаех защо ми дойде да сторя точно това,но просто знаех,че това искам.Изведнъж усетих как постави ръцете си на гърба ми отвърна на прегръдката ми..
Дали имаше шанс да имам някакви чувства?Или бе просто измама..

Брой мнения : 33 Join date : 17.12.2011

Отначало бях леко шокиран, не го бях очаквал... Въпреки, че когато се държах мило, обикновено хората след време започваха да откликват по начин от сорта на „... И така... Всъщност, дори не знам защо ти казвам толкова лични неща за себе си... Чувствам, че мога да ти се доверя.”. Ако бях гаден или се държех както обикновено – бягаха надалеч, лепеха ми етикети и прочие.

Обвих ръце около Амбър, отначало несигурно, но след това нещо сякаш ме накара да се отпусна и да я стисна силно в прегръдките си. Нямаше как да скрия, че това бе прекалено голямо изкушение за мен, самотника, който е прегръщал, но него никой никога не е прегръщал. Може би в далечното минало, когато съм бил малко момче, майка ми ме е прегръщала... Но това е само може би. През целия си съзнателен живот винаги съм давал, но никога не съм получавал нещо в замяна. Бях толкова... сам. Толкова далеч от всичко, което е свързано с думичката любов, че тази прегръдка ми се струваше някакъв забранен и непознат, нов аспект от живота; Беше като милост от боговете, които толкова обичаха да се подиграват с мен.

Беше като доказателство, че може би заслужавам нещичко.

Ако бях момиче, сигурно щях да се разплача. Но се ограничих само до развълнувано изражение, сякаш съм срещнал някой толкова близък, като брат, който не съм срещал от години. С голяма неохота се отдръпнах от Амбър и я погледнах с усмивка.

- Какво ще кажеш да се поразходим из града и да подлудим малко полицията? – засмях се леко. След това смехът ми притихна и бе изместен от нежна усмивка. Погледнах Амбър право в очите. – Благодаря ти.