Средата на август, тази година; По уличките на града

Защо Арая си бе тровила живота да се връща обратно тук, когато нейния... не знаеше как да го нарече, защото с него бяха всякакви, и любовници, и врагове, и приятели, ѝ бе предложил да обикалят заедно Европа. Само двамата. И това сякаш бе покана за нещо повече. За връзка, обичаше да си мисли Ая, която до скоро бе толкова хлътнала по него, че щеше да му помогне да зарови тяло, ако трябваше.
Цяло лято, сама с него.
Но точно тогава, на средата на площад Трафалгар, тя му бе отказала любезно, оправдавайки се, че трябва да посети семейството си обратно в Америка, когато наистина тя просто бе изплашена да се гмурне в непознати за нея досега води. Откакто бе на шестнадесет, тя редовно се впускаше в краткотрайни, но пламенни връзки, без бъдеще, но носещи удоволствие, което я навеждаше на мисълта, че тя никога не бе била в сериозна връзка. И това караше кръвта да забумти в ушите ѝ, а коленете ѝ да поддадат под иначе слабото ѝ и леко тяло. И тези причини я накараха да се върне на мястото, на което най-малко искаше да се връща.
У дома.
Но едва ли това определение имаше толкова много значение, колкото имаше, когато Деймос бе на десет. Заврян измежду гористите местности на Пенсилвания, нечуван и невиждан от никого, бе сгушен нейния роден град. Всички, които познаваха семейството ѝ, влиятелни и големи клечки в този малък град, знаеха, че тя не понасяще нито баща си, нито майка си, мир на прахта ѝ, нито града. Обичаше ги, да, но не ги харесваше.
За двата месеца, които вече бе прекарала тя тук, баща ѝ я бе накарал да се присъедини към групичката конспиратори, които се опитваха да хванат някакво момиче, което би трябвало да е умряло, но все още е живо. И естествено - трябваше да го убият наново.
Аплодисменти за мъжа, който иска да превърне дъщеря си в убийца.
Всеки път тя извърташе очи, показвайки ясно, че не иска да взима каквото и да е участие в това, което в нейното семейство представляваше "наследство". Нали знаете как във всяко семейство има по един човек, който кривва от правия път и следва собствените си идеали. Дами и господа, Арая Деймос бе черната овца, кривналата от пътя на фамилията Блъдроял. Отчаяните молби на баща ѝ още повече я огорчаваха и тя всеки ден се приближаваше към възможността да хване първия самолет обратно за Лондон и да прекара останалите летни седмици с него.
Днес обаче, като по чудо, и бе дадена почивка. Никой нищо не я молеше - нито да измие чиниите, нито да вземе участие в конспирация за убийство. Нищо. И още това наелектризира атмосферата около Ди. Нещо не бе като хората, нещо не се случваше както трябва. Беше само предчувствие, но веднага щом Ая остана сама, вървейки по малките едва осветени улици на родния ѝ град, чувството се засили, та чак накара главата ѝ да пулсира. Зад себе си чуваше тихи крачки, може би въображаеми, а гърбт ѝ изгаряше, сякаш някой бе забил стоманени очи в него и не отделяше поглед от Арая. Веднъж се спря, наведе се нарочно, привидно за да види дали гримът ѝ - карминените ѝ устни и изумрудените ѝ очи, очертани прилежно с черна линия - е наред. Само че вместо да погледне плътните си устни, очите на червенокоската се спряха върху беглото отражение на един мъж, наполовина скрит в сенките.
Това моментално я накара да преглътне притеснено. Тя прибра ръце в джобовете на дънките си и някак сковано продължи напред, уплашена, че някое от резките ѝ движения могат да сигнализират нещо на мъжа зад нея.
Досега не бе имала преследвач. Не бе познавала и някой, който имаше.
Тя сви в една алея, стараейки се ъгълът да бъде достатъчен, че да не може той да види как тя се спря на едно място, изпъчи гордо гърди, а джобната ножка, която си бе купила в Лондон, предупредена от неговите опасности, изщрака в тъмнината. Взря се в ъгъла.
Зад него с уверена крачка изскочи един мъж, видимо малко по-възрастен от нея, с черно яке и надута усмивка. Още щом я видя, очите му светнаха, но тя моментално го притисна до стената и опря острието до гърлото му. И двамата бяха наясно, че малката фигура на червенокоската не можеше да притиска достатъчно дълго стройния непознат, а ако трябваше, телата им щяха да се доближат толкова много, че щеше да стане прекалено интимно. И двамата също знаеха, че Деймос нямаше намерение да го нарани - тя не бе такъв човек и точно заради това не искаше да се присъединява към глупостите на баща ѝ.
Колебанието на Арая подсказа на непознатия да напрегне малко рамената си и да се извие така, че да постави Дей между неговото тяло и стената. След това се отдръпна. Крайно странна постъпка.
- Майка ти не те ли е учила, че не е хубаво да следиш момичета?

- А теб не са ли те учили, че не е учтиво да нападаш непознати? - отговори с въпрос Балтазар. За него отговорите на толкова реторични въпроси понякога си бе чиста загуба на време, но пък никога не ги подминаваше. Сякаш изграждаше една антитеза на предпочитанията, същото, което преди малко се бе случило и с действията му. В следващия миг вниманието на Балтазар бе привлечено от сипещия се сняг. От малкото, което бе успял да изкопчи като допълнителна информация за прословутата Арая, си бе направил впечатление, че тя не едно разсеяно и кротко същество, а се оказваше доста по-упорито. Нищо. Рано или късно всеки се предаваше пред неговия неустоим чар, невинната арогантност или просто се изнервяха от неговия непукизъм и жадуваха час по-скоро да се измъкнат от досадното му присъствие. По един или друг начин Балтазар щеше да извоюва своята интрига. Като че ли дори не се интересуваше толкова от самата червенокоската, колкото от щастието, което тя можеше да му донесе, а дори слава и прозвището, че той бе първия обикновен жител, който знаеше историята за Анджелик и целия хаос, който съпътстваше потомците на основоположниците.
- Интересна среща, госпожице Блъдроял. – добави миг по-късно Балфор с онзи така дразнещ за Катарина английски акцент, който рядко използваше, но все в случаи, когато искаше да блесне в светлината на виден аристократ, дори по род, фамилия, та дори и цялостна природа да не бе. Въпреки че никой не можеше да отрече, че той имаше нужни качества. Ако ли не всички, то поне част от тях. При споменаването на известната й фамилия Арая като че ли успокои буйстващия си нрав, подозирайки, че може би срещаше някой представител от онези заветни фамилии, към чието общество баща й отчаяно се опитваше да я привлече. Тъкмо каквото целеше Балтазар. Въобще на моменти той се превръщаше с идеалния манипулатор, който не си помагаше с явни действия, а посредством правилния подбор на думите. Нещо, което дълго бе тренирал, но сега дори най-близките му не можеха да разберат кога се превръщаха в него жертви, но имаше и изключения. Винаги имаше.
- Нима очаквате милата Анджелик да се появи и да си спечелите важна титла, щом вие ще сте единствената, която да присъства на втората й смърт? – продължи заинтригувано Рошие и сивите му очи отново се спряха върху крехката фигура до стената. Джобната ножка в ръката на Арая постепенно застина в спокойно положение, а по-късно се сви мълчаливо и миг по-късно изчезна от ръцете й. Повод, който да предизвика една бегла усмивка, която да извие крайчетата на устните му, но не за дълго. На първо място бе дискретността. Сигурно и затова Балфор продължаваше с така изискания етикет на думите си и придружаващия ги акцент, но дори сам си знаеше, че не е от хората, които дълго издържат на подобна взискателна учтивост.
Внезапно мъжът отново се приближи към червенокоската. Тялото му отново се превърна в преграда между свободата й и самата нея сякаш приемаше ролята на стената зад гърба й. Дъхът му нежно се разстилаше над кожата й, изкушавайки за нещо повече, но за Балтазар всичко бе добре отиграна игра. Обикновено не пристъпваше към подобен вид занимавки из града, защото пазеше добро име и не даваше на никой да се разбере, че може да бъде толкова подло същество, каквото всъщност бе, но сега условията бяха различнки. Улицата беше тъмна, наоколо липсваха хора, защото повечето от суеверие не излизаха навън, тежката мъгла се разстилаше и допълнително размазваше ситуетите им, а единствената им компания в тъмнината на нощта бе, падащия на различни по форма и големина снежинки, сняг.
- Аз мога да бъда твой съучастник, ако само ми позволиш. – прошепна близо до ухото й тъмнокосия. Няколко непокорни кичура от гарвановата му коса отново бяха проявили своя нрав и се бяха спуснали пред очите му, което му придаваше още по-темпераметен и разбойнически вид. Дяволитият пламък отново се възроди в очите му като прераждащ се от пепетла феникс и пламна с нова мощ. Устните му вече наистина се извиха в една бегла, но крайно арогантна и наперена усмивка. Балтазар сериозно си вярваше, че ще получи каквото реши. Никой досега не бе успял да му се противопостави, така че той сериозно си вярваше. Беше си изградил толкова високо его, че никой не можеше да го засегне, но пък за някои то ставаше прекалено дразнещо. От друга страна Балфор бе живял в доста тежки условия, така че знаеше кога е точния момент да се откаже, щом нещата не потръгнат по плана му, така че да не засегне егото или честта си. Бледите му пръсти погалиха лицето на Арая, едва докосвайки се до нежната й кожа, следвайки очертанията на скулите и преминавайки към наситено червените й устни като там докосването бе дори още по-бегло в опит да не наруши старанието й над грима. Другата му ръка бе поела цялата тежест върху себе си като пръстите му се забиваха в процепите на тухлите в опит да издържат напрежението.
- Е, приемаш ли предложението ми?

Арая си нямаше и на идея да бяга ли, да плаче ли или да се смее. За миг изумрудените ѝ очи бяха заключени с тези на непознатия и тя не знаеше що е това движение.
- А теб не са ли те учили, че не е учтиво да нападаш непознати? - попита в отговор на нейния въпрос тъмнокосия мъж, приближавайки се толкова бавно и с такава котешка походка, толкова изкушаваща и привлекателна, че за миг Арая се изгуби.
Просто се изгуби.
Но в следващия момент тя си зашлеви една мислена плесница и се свести.
- Не и когато някакъв... - тя си открадна един миг, скъсвайки връзката между тревистозелените ѝ очи с тези на мъжа, за да го огледа по-обстойно. Бе облечен в черно, абсолютно целия, сякаш нарочно се бе облякъл в костюм, подходящ за следене на някого. - ... странник ме следи, а очичките му бляскат нечисти намерения.
- Интересна среща, госпожице Блъдроял. - промълви той и отново направи още една крачка към Дей. От устните ѝ се освободи една въздишка, отчаяна и изпълнена с досада, която Арая дори не бе осъзнала, че задържа в гърлото си.
Искаше ѝ се това да бъде някой от онези наперени батковци, същите като в Лондон, които си харесваха някоя колежанка и я проследяваха донякъде, където волю-неволю двамата се впускаха в неблагочестиви дейности. Искаше ѝ се да бе от онези откачалници, които притежаваха онзи фетиш да гонят, да се чувстват като хищници, които преследват плячка. Но тя изрично знаеше, че такива хора в този град нямаше. Ако имаше всички щяха да ги познават. Така че, да, Арая Деймос можеше да се похвали, че не идва от гред пълен с извратени изнасилвачи.
Което от една страна бе лошо, защото щом някой те преследва, щом някой знае фамилията ти, натъртва на нея, защото точно ти си част от следващото поколение конспиратори в този глупав град, то тогава бе сто процента ясно, че въпросния преследвач не иска секс от теб. Той просто иска цирк, зрелище.
Осъзнала, че няма никаква опасност около нея, свързана с насилие и тем подобни, Арая тихо прибра ножката си в джоба, но на такова място, че ако все пак ѝ се наложеше да я използва, да може да стигне до нея възможно най-бързо. Отблъсна се от стената, на която бе опрян гърба ѝ и се загледа как от небето, сякаш някой си солеше яденето, започнаха да падат снежинки, нежни като балерини, студени като обида. Няколко от тях кацнаха на дългите ѝ мигли и това само я накара да замига още повече. След малко щеше да спре. Такива неща се случваха постоянно. Вече никой не им обръщаше внимание, но още утре баща ѝ пак щеше да я врънка да се присъедини към групичката им, защото, цитирам, "Анджелик пак е активна".
Глупости.
- Да ти приличам на дебел чичко със ловджийско куче на каишката? - отвърна студено Ди и отблъсна иначе така нежните ръце на непознатия. Дъхът му обгръщаше цялото ѝ тяло с топлината си, предпазвайки я като палто от снегът, а очите му святкаха като куршуми в тъмнината, примамвайки нейните да го погледнат. И тя го гледаше, но в нея не се зароди нищо. Никакво чувство. Нито уплаха, нито възхищения. Безразличие. Да, това беше. Деймос осъзнаваше доста добре, че нещата бързо могат да загрубеят. Бе виждала не веднъж как абсурдната история за Анджелик Шевалие бе докарвала шевове на не един човек от "съвета на основателите". Но нея никой не я закачаше. Освен баща ѝ. Всички знаеха колко безразлична е тя, как иска да избяга от миналото на града, от глупавите детски истории и просто не се занимаваха с нея, защото тя технически им се изсмиваше в лицето поради факта, че те вярват на някаква глупава приказка за лека нощ.
- Не съм част от гонката за Анджелик, ако това имаш предвид. - нескритата досада взе връх, думите ѝ ставаха все по-остри, но в тялото на Арая, дълбоко, дълбоко се зараждаше едно разочарование, че всички хора, които познаваше или не познаваше, както беше в случая, се интересуваха само от това, сякаш тя не съществуваше като личност. Но никога, абсолютно никога тя не би си признала, че разочарованието ѝ сега бе породено от това, че непознатия проявяваше интерес към Анджелик, мъртва, изгубена, каквато и да е, а не към нея. Арая изблъска тази си мисъл, зарови я надълбоко и повече не се сети за нея.
Нямаше нужда и да пита откъде знаеше той името ѝ. Всеки го знаеше. Дъщерята на Блъдроял, дъщерята, която бягаше от името си и "честта" на фамилията. Деймос изблъска непознатия, ядосана, разярена, че спокойната ѝ нощ отново се бе превърнала в кошмарното напомняне, че никой не се интересува пряко от нея. Ръцете ѝ бяха поставени на хълбоците му, напипвайки съвсем леко мускулите на корема му. Игриви усмивки засияха на лицата и на двамата, но тази на Арая скоро бе помрачена. Знаеше, че той ѝ позволи да го изблъска, защото изглеждаше доста по-едър и по-силен от Деймос, която с трудност вдигаше и шестгодишно хлапе. Тя завървя в някаква посока, умът ѝ помрачен от яд, когато зад нея отново чу стъпки, (които вече разпознаваше). Обърна се на токовете си и се озова лице в лице, на няколко сантиметра от непознатия и прошепна:
- Какво по дяволите искаш от мен?

Тихият смях на тъмнокосия преследвач бе сподавен в нощта, но все пак едва чут. Нима малката инатливка се надяваше да прояви някакъв по-голям от обикновеното интерес към нея? Това бе просто невъзможно. Всъщност бе, но всичко щеше да бъде просто илюзия. Една добре отиграна илюзия. В тази заветна нощ Балтазар се интересуваше единствено от нейната фамилия, от мястото й сред основателите и не дотолкова волевото й участие в злия му план. В подобни скрити намерения Балфор без усилие би спечелил ролята на Дуфеншмърц в игралния вариант на онази прословута анимация за Пери птицечовката. Въобще господин Рошие бе повече от вманиачен по славата човек. Той обожаваше увъртяните истории, малките игрички на предизвикателства и извършването на дразнителски тормоз над когото и да било посредством всякакви възможни начини.
- Искам много неща от теб. – заговори самоуверено Балтазар и онзи дяволит пламък отново избухна в очите му. Едно трябваше да знае всеки, забъркал се по своя или чужда воля с него. Балтазар Балфор Рошие абсолютно никога не се предаваше. Ако трябваше дори щеше да я престори лек интерес към истинската същност на младата Блъдроял, за да я спечели на своя страна, но нямаше просто да остави всичко само в мислите си и да си тръгне с подвита опашка като извършило някоя непростима беля куче. Дясната му ръка най-нагло намери своето място някъде на талията й и с нейна помощ приближи Арая към себе си. Ето че устните им отново бяха на сантиметри разстояние, но усмивката на напускаше крайчета на неговите. Фината ръка на Деймос бе в светкавичен опит да се присегне за единственото си оръдие за защита, но другата му ръка вече бе предведила този ход й я спря. Подобни буйства от страна на червенокоската бяха в състояние единствено да породят поредното прераждане на пламъка в мътните му, зелени очи, но и го караха да погледне на нея с други очи. Малката Арая Деймос бе повече от марионетка в плана му. В началото в нея виждаше само това, но буйния й характер пробуждаше интереса му към цялата й същност, а не само основателското й потекло. Може би имаше какво още да се пожелае от това момиче, но работата винаги бе на пръв план, така че Балтазар не си позволи да се разсее, отдавайки се на новите си мисли.
- Тц,тц... Не позна, мила моя. – поклати глава Балфор и дланта му още по-здраво обви китката на нежната й и малка ръка. Никога досега Балтазар не се бе замислял, че може да има някаква полза от доброто си телосложение в подобна ситуация, но май сега откриваше своите плюсове. Всъщност за минуси спрямо, която и да било част от него не можеше да се говори, защото като една самовлюдена личност Балтазар никога не би признал, че може би притежава някакви лоши черти. Странно, че с тези инатливи действия от страна на Арая тъмнокосия получаваше дежа вю за своя стара позната и май сега бе момента, в който да благодари на Катарина, че имаше подобния характер, та да бъде подготвен за нещо опърничево, но истината бе, че двете бяха напълно различни. Катарина в повечето случаи се предаваше и не използваше целия си запас от инат и буйство в негово присъствие, докато Арая малко съвпадаше и с неговата категория – тотален непукист, при това с буен характер. Просто идеалната компания, която определено го караше да вижда нещо повече в това момиче. Може би трябваше да задържи по-дълго връзката с нея. Естествено на пръв план си оставаше идеята да разбунтува духовете в града, но нима това вече не се превръщаше и в идеалната обстновка, в която просто да запази само за себе си тази прекрасна червенокоска... Поне, докато имаше нервите да я изтърпи, защото кой ли не бе запознат с лекостта на връзките, с които Балтазар се замесваше?
- Искаш да бъдеш чута? То нека бъде така... Аз ще те чуя. Ще те видя такава, каквато те виждат всички извън границите на Пенсилвания, но в замяна и ти трябва да направиш нещо за мен. – промълви тихо Рошие като топлия му дъх приятно се разстилаше по оголената кожа на шията й, а миг по-късно устните му нежно и съвсем леко докоснаха онзи малък участък на милиметри от ухото й. Намеренията на Балтазар бяха едни, вероятно в мислите на червенокосата Арая изникваше нещо съвсем различно, но въпреки това Балфор на поясни. Остави думите си в състоянието на реторични и с любопитство очакваше следващата реакция на младата наследница на Блъдроял.

Какви ли не мисли се заредиха в главата на Арая, коя от коя по-странна и по-необикновена. Какво можеше той да иска от нея? Секс? Не, ако беше това, вече да бе направил нещо повече.
Информация? Естествено.
Кой може да си помисли, че Деймос може да съществува като личност извън пределите на щата, извън представата на целия град за момичето на основателите, успяло да си изплъзне изпод лапите на рожденото ѝ задължение. В нея виждаха една малко по-различна страна на "елита" на този град - добре обучена, умна, заядлива и непокорна. Същата като всички останали. Не веднъж бе чувала, че "ще стане като баща си, толкова много си приличат". А Арая горестно се молеше нещо подобно да не стане. Нямаше никакво желание да се превръща в баща си - малодушен и леко манипулативен, незаинтересован от нищо друго. Той страдаше от комплекси, много при това, и се опитваше да си ги избие като вербува дъщеря си, превръщайки я в поредната конспираторка. Нищо ново под слънцето.
Непознатия я подкани още веднъж, гласът му вече прераснал от молба, пълна обаче с обещания, в заповед, чакаща да бъде изпълнена. Арая обаче го гледаше, просто се взираше в тялото му, в очите му, в променливите емоции, които прелитаха по лицето му като сенки, наблюдаваше всеки негов мускул, всяко негово движение, търсейки момента, в който той ще отпусне хватката върху тънката ѝ китка, дарявайки ѝ ключовете за въображаемата килия, в която се намираше червенокоската в момента, заклещена между сивите му очи и ръката му, която бе извито по особен начин, някак си притискайки тялото ѝ о неговото. На лицето ѝ отново нямаше емоции, Арая наблюдаваше, както наблюдаваше всяка картина, която разглеждаха в университета. Забелязваше малките детайли, цветовете, от които бе изтъкана, размаха на четката, линиите и фигурите, сравняваше я с други произведения, вадеше си заключения за самия художник.
Така че сега, макар и че външно - така взряла се в изразената му брадичка или формата на очите му - изглеждаше сякаш му се възхищава, тя всъщност го изучаваше. Опитваше се да отгатне следващата му реакция, думите и емоциите, които ще преминат през ума му пак като сенките, които помрачаваха лицето му, а само след миг, сякаш някой изтрил ги с гума, пак се появяваше арогантната усмивка на ловеца...
с която я гледаше сега.
Чак сега осъзна, че ръката ѝ започва да я боли. Усещаше как кръвта не достига достатъчно бързо до върха на пръстите ѝ, как те изтръпват, оставяйки я с неприятното чувство, все едно някой я пробожда с милиони малки иглички. Изумрудените ѝ очи се спуснаха от неговите, към брадичката му, дългия му врат, широките му рамене, надолу по мускулестите му ръце, стигайки до дланта му, здраво хванала нейната китка. Порцелановата ѝ кожа контрастираше с неговата маслинена. Осъзнал, че той е отишъл прекалено далеч, причинявайки болка на пленницата си, той отпусна малко пръстите си. Арая въздъхна тихо, когато кръвта отново навлезе в пръстите ѝ. Размърда леко китка, надявайки се, че той ще я пусне, но нищо подобно не стана. С другата си ръка, досега положена на талията ѝ, той погали нежно лицето ѝ, обхващайки го цялото - жест, който би трябвало да я накара да се предаде и да му повярва. Ди обаче наклони глава в обратната посока, отказвайки да приеме, това което той предлага. Усети как хватката около китката ѝ отново се затяга, потвърждавайки наблюденията ѝ, че при всеки неин отказ вълна от емоции го засипва.
Накрая вдигна глава.
- Не съм глупава. - озъби му се тя, след това на лицето ѝ се оформи арогантна усмивка. Тя не бе такава - не бе арогантна, не обичаше да се прави на такава каквато не е - така че може би опитът ѝ да пресъздаде това, което виждаше пред себе си не бе много успешен, но тя се надяваше на обратното. - Не си мисли, че с няколко милувки и този превзет фалшив английски акцент - цяла година в Оксфорд и тя се бе научила да разпознава кой наистина си бе англичанин и кой искаше да бъде такъв - ще ме накараш да ти кажа какво си говорят основателите. Ако си толкова заинтересован от Анджелик Шевалие отиди да говориш с баща ми и останалите глупаци от съвета. Ако няма друга причина, поради която все още спираш притока на кръв към дясната ми ръка, то тогава не виждам защо трябва да стоя на средата на нищото и да търпя превземките ти.
Думите ѝ звучаха някак наскърбителни, остри и лишени от търпение.

Балтазар определено бе засегнат от острите думи на Арая. Нима приличаше на човек, който би потърсил баща й или някоя от онези застарели дами из средите на основателите? Това бе толкова ниско за човек от неговото ниво... Бе толкова примитивна и мижава реакция. Реакция на страхливец или човек без план, а Балфор не бе нито от тези три категории. Той знаеше какво желае и знаеше как да го постигне, само не знаеше какво би му коствало всичко. В един кратък момент тъмнокосия отпусна китката й, давайки свободата на Арая за малката илюзия, че той се бе предал и в най-скоро време щеше да потърси баща й, но в следващия миг с резки движения, той я обърна с гръб към себе си и другата му ръка захвана свободната й от доста дълго време китка. В момента бе напълно сигурен, че изглеждаха като онази сцена от рекламата на Киндер Буено, в която вампирът правеше своята първа поява, но естествено с доста повече класа и финес.
- Нима смяташ, че се нуждая от баща ти? Вероятно си права. – започна Балтазар, след като няколко пъти бе премислил думите й и дори да не бе съгласен вътрешно, то все пак откриваше доста достоверност в тях. Всеизвестният господин Блъдроял можеше да предложи цялата информация по случая, но в замяната на какво? Щеше да му предложи чай, кафе може би или в най-приятелския случай някое долнопробно производство на известна марка алкохол, предназначено за новите гости на семейното имение и цял следобед с празни приказки, от които Балтазар можеше да си съчини поне пет приказки за лека нощ.
- Уви, баща ти или ловната му хайка от застарели лелки и чичковци, наричащи себе си основателите, не ме интересуват. Просто не ме привличат. – продължи почти шепнешком Рошие и престурктурира задълженията на двете си ръце. Натовари дясната си ръка да изпълнява функцията на жива верига около двете едва ли не чупливи като стъкло китки, а лявата плавно премина по дължината на косата й. В момента се чудеше как точно би реагирал видния господин Блъдроял, ако нещо се случеше с дъщеря му тази нощ... Как ли би реагирал, ако Балтазар със своето очарование си позволеше да я отвлече. Студът като че ли вече се просмукваше през дрехите, сковавайки кожата му и вероятно това забавяше достъпа на кръв до всяка част от тялото му, а това от своя страна бе причина за странните мисли, които преминаваха през ума му. Но студът не бе виновника. Балтазар наистина бе готов да направи това, ако червенокоската не склонеше да се подчини поне на една от думите. Можеше да упорства колкото си пожелае... Балфор не се дразнеше от това, дори го намираше за очарователно, защото малко бяха хората, които смееха да се изправят пред него и с ясен тон и на висок глас да заявят, че няма да послушат нарежданията му, ако въобще ги приемаха за такива, защото според него това си бяха просто думи.
- Знаеш ли... Много съм чувал за теб. Проследил съм родословното ти дърво до самото дъно. Знам всяка мисъл, която някога ти е идвала на ума през тези години. Знам, че си отнесена далеч от този град и мога да гарантирам, че това ще си остане така. Не искам от теб информация, защото вече разполагам с нея. Повече искам това, което никога досега не съм имал... – завърши Балтазар и внезапно ръката му пусна двете й китки, а тялото му се отдели от нейното, оставяйки студа да я обгърне и да я накара да съжели поне малко, че бе такъв инат и вярваше, че някой може да се интересува от самата нея, а не от това, че можеше да бъде само пешка в един велик план. Балтазар вече започваше да се чуди кое бе по-важно – да изпълни първоначалния си план или да спечели доверието на Арая Деймос по един или друг начин. Дилемите му бяха слабост. Той никога не можеше да вземе решение, попадайки на такъв дяволски кръстопът. Вероятно и затова при подобни случаи крайното решение бе да действа и по двата варианта, управлявайки ги успоредно, а и нищо не губеше от опита да спечели червенокоската на своя страна. Тя разполагаше с онова наивно излъчване, невинен ангелски поглед, излъчване на класа и финес, а вътрешно бе като буря... По-скоро бе като затишие пред буря. Бурята все още не бе настанала, но Балтазар нямаше търпение да стане свидетел и на нея. Нещо в това момиче го привличаше по онзи неопитомен начин, което му се случваше изключително рядко. Край нея бе като метална пластника, привлечена от магнит, но сами знаете, че чувствата не бяха смисъла на живота му. Просто бе хубаво от време на време да почувстваш онова леко привличане към някой друг, което после прерастваше в нещо повече, докато Балтазар не откриеше, че всичко е изстинало и не продължеше напред с арогантния си начин на живот. Той бавно обърна гръб на младата наследница на Блъдроял и тръгна в обратната на нейната посока, усещайки изненадания й поглед забит в гърба му.
- Имаш правото на избор... Да потърсиш щастието си извън Пенсилвания или все пак да ме послушаш и да ми позволиш да те опозная, както никой друг от тези местности не се е опитвал досега. Е, какво избираш? Англичанка и позната като наследница на Блъдроял в Пенсилвания или поставянето на ново начало от живота си в родния град? – каза с равен тон и завидна доза безразличие в гласа си Рошие, докато продължаваше да се отдалечава. Мислейки, той си втълпяваше, че не му пука какво ще предпочете червенокоската, но вътрешно знаеше, че иска тя да преглътне поне веднъж гордостта и ината си и да приеме предложението. Толкова ли много искаше? Искаше само да я има, сега, на мига и до момента, в който той не решеше, че всичко е било само игра, която е приключила.
- Е, идваш или не?

- Ще бъде малко неудобно, ако баща ми те привличаше. - измърмори Арая студено, докато устните на непознатия бяха на сантиметри от ухото ѝ. Чу го как се подсмива тихо, но не каза нищо повече.
- Знаеш ли... Много съм чувал за теб. Проследил съм родословното ти дърво до самото дъно. Знам всяка мисъл, която някога ти е идвала на ума през тези години. - и той продължи да нарежда как я познава, как знае всичко, което си мисли, все едно беше медиум. А повярвайте ми, от личния опит на Арая, а тя имаше доста такъв, разкарвана напред-назад като кученце на каишка от баща ѝ, който се опитваше да ѝ покаже "различните видове", той не бе нито един от тях. Не можеше да знае всичко за нея. Факти, постъпки... всеки в този град над трийсет можеше да му каже как като малка Арая играеше навън и хвърляйки един камък, счупи прозореца на кметството. Естествено, не пострада, дори и не ѝ се скараха, нали беше Блъдроял. Много лесно той можеше да попита библиотекарката дали знае нещо повече за Блъдроял, за Арая, за баща ѝ. Тук не бе странно да се ровиш в чуждите животи, особено ако се ровеше в животите на семействата на основателите, защото те се смятаха за знаменитости. Организираха си благотворителни вечери и мероприятия, само и само за да наберат средства, които да изхарчат при медиуми и вещици, които да открият горката Анджелик. Ако Арая не мразеше толкова много така нареченото си "наследство", което вървеше ръка за ръка с Шевалие, тя би съчувствала на момичето.
Така че, да, бе напълно възможно този непознат лунатик да познава до основи Арая - нейното минало, нейната история, дори и каква оценка е получила на домашното си по тригонометрия преди три години. Но не бе възможно да я познава, защото никой, повтарям никой, не знаеше какво точно става в главата на това момиче. Повечето мислеха, че червенокоската бе луда, за да не се присъедини към "каузата" на основателите, някои пък я вземаха за странна. Истината беше, че умът на Арая бе като часовник, добре смазана машина. Тя бе прекалено умна, за да се забърква в такива глупости, да си мисли, че може да е размине безнаказано с убийство, както се надяваха баща ѝ и всички останали недорасли чичковци и лелички, прекалено затворени в собственото си малко общество, че да видят отвъд стените на въображаемия си терариум. Затова ѝ бе избрала история на изкуството. Обичаше да мисли, да разсъждава, да...
Дори не го слушаше какво говори, докато накрая той не каза нещо, което я смаза.
- ... Повече искам това, което никога не съм имал. - отпусна хватката на китките ѝ и се отдръпна с... метър. Студените ръце на внезапната снежна буря обвиха Арая и тя изведнъж настръхна, чувствайки се безпомощна, защото той беше прав, а тя мразеше да не е права.
Наистина беше прав. Не си правеше глупави шеги с нея, защото и тя знаеше, че той е прав. В този град никога няма да я възприемат като отделна личност, защото тя бе белязана от собствената си фамилия. Като нейна собствена алена буква, символично закачена на дрехите ѝ. Винаги щеше да бъде непокорното дребно момиче на Джордж Блъдроял, но никога нямаше да бъде Арая Деймос. Никога нямаше да бъде себе си сред останалите, нямаше да бъде Деймос, защото сякаш всички тук нарочно изпускаха второто ѝ име, преглъщайки ги безшумно, докато се обръщаха към нея с "госпожице Блъдроял".
Тя се обърна в посока на безизразния му глас и го видя, обърнат наполовина към нея, наполовина гледайки една празна стена, сякаш я подканваше да направи няколкото крачки до него и да го последва. Но Арая не му вярваше. Не искаше да му вярваше. Той нарочно изтъкваше най-лошите, най-противните моменти и най-грозните качества на Ая - мислеше си, че всеки потомък на основателите е еднакъв - малодушен и безкрайно сляп за същността на техния идеал - група тъпаци, вярващи, че могат да хванат дух. И все пак той я заинтересува достатъчно, че Арая впери очите си въпросително в силуета му, намиращ се на няколко метра от нея, опитвайки се да изкопчи още малко от това, което той очевидно искаше да каже. Такива игри я дразнеха до полуда, не стига, че бе ядосана, а скоро можеше да стане и бясна.
Той, този той, от Лондон, който се бе намъкнал под кожата ѝ с неговата пепеляво руса коса и светли сини очи не веднъж ѝ бе казвал, че пълният ѝ потенциал се разгръщал точно тогава, когато е най-ядосана. Точно тогава тя наистина била себе си, не криейки ни най-малка час от емоциите си, показвайки каква била всъщност.
Не знаеше дали е вярно или англичанина се бе опитал да се намъкне под полата ѝ, но дори и да не бе така, тя наистина не искаше да показва онази част от себе си, която рядко излизаше на бял свят. Не че през повечето време се преструваше - не. През повечето време тя се опитваше да превърне ядът от спомените за миналото в енергия, която по принцип я зареждаше за часове усилена работа.
Тя въздъхна, предавайки се, правейки няколко плахи крачки към непознатия. Той протегна ръка, в знак да я попита, дали наистина идва. Изумрудените ѝ очи се завъртяха в пълен кръг от досада, но тя все пак се приближи към него. Арогантната усмивка на лицето му ѝ подсказваше, че той отдавна знаеше, че тя ще се предаде и ще го последва. Дей го погледна с упрек, а ръката ѝ я засърбя да смъкне тази надменна усмивка от лицето му.
Още не. Още не, припомни си тя, знаейки, че ако го зашлеви, няма да може да успее да го разгадае.
- Какво искаш? - попита недоверчиво тя и взря очите си в стоманените ириси на мъжа в черно.

Балтазар определено бе доволен от избора й. Според него това бе правилното решение, но той изцяло прикриваше вътрешния си триумф, защото току-що се бе случило нещо, което не бе предвидено според плановете му. И ето още един факт за тази особена личност – никога не се придържаше плътно към изградения план след петнадесетата минута, а понякога и по-рано скъсваше мирния договор между двете страни.
- Мъдро решение, Арая. – поклати глава в знак на съгласие с думите си. Смяташе отсега нататък да използва само името Арая в обръщението си към нея. Нали все пак искаше да я опознае като личност, а не само като наследницата на един от основателските родове, след което да я изпозлва, за да разбуни духовете из околията, а накрая да я остави отново позната само като Арая Блъдроял.
- Вече знаеш отговора на този въпрос. – добави секудна по-късно Балфор, чувствайки се адски обиден, че не следяха линията на мисълта му. Не смяташе за нужно да повтаря нещо по няколко пъти. Достатъчен бе и веднъж, а който не слушаше... Е, негова си бе загубата. Но как изгаряше отвътре, за да й отговори отново.
Балтазар бе от хората, които винаги се стремяха към забраненото, към онова, което не можеш да имаш независимо дали от морални, законни или други граници. Например желаеше да бъде част от интригата около Анджелик поне веднъж, а това бе забранено от границите на законите, морални и конституционни, защото само основателите участваха в онзи таен кръг, подготвящ планове за бъдещото й убийство.. Сега искаше и Арая Деймос. Бе чул из града, че с всяка секунда тя се отдалечавала все повече и повече от родния си град, защото нищо не я задържало тук, а това водеше до ужасната мисъл и ако не действаше сега, то може би тя нямаше да се върне за следващата ваканция и завинаги щеше да изгуби дирите й. И да не помислите, че тези жертви Балтазар ги правеше от пълна и неподправима любов. Абсурд! Просто знаеше, че там някъде из Лондон тя се бе захванала с някакво англичанче, а моментално това я превръщаше в играчката, която няма да има, което пробуждаше интереса му към нея, с който се бореше досега, но накрая се предаде. Нима можеше да бъде толкова фатално, ако скъса само с деловите си предложение и разговори с Арая и не преминеше към нещо малко по-лично?
- Искам... О, Арая, аз искам толкова много неща. – въздъхна Рошие и направи няколко крачки напред-назад сякаш така подреждаше мислите си в пълна сихронна линия, но нямаше нужда от това. Мисълта му винаги беше подредена, а умът му остър като бръснач, иначе откъде можеха да се раждат толкова велики и коварни по своята природа идеи.
- Искам да видя поне веднъж един сезон, но ми се струва, че след това ще тъжа за снега. Искам да чуя пак някой от близките си, но знам, че само след минута разговор те ще полазят по нервите ми и ще искам да изчезнат отново.. Искам теб, само теб, защото ти и твоето непокорство пораждате някаква необяснима искра в мен и предизвикваш усмивката ми.. – замислено започна да изрежда Балтазар. Повече нещо бяха пълна измислица, но нямаше как да се отрече, че звучеше като Шекспир, който току-що бе започнал да пише своите сонети и бе открил колко красива и силна може да бъде любовта. Постепенно стъпките му утихната, а светлите очи на Арая отново безизразно го наблюдаваха, изследвайки действиета му, предначертавайки следващите, търсещи някакъв показател за мислите, които минаваха през ума му, но всичко това се смесваше и се превръщаше в бяло платно сякаш Балфор нямаше представа какво да направи сега, но той имаше. Той винаги бе готов със следващата си постъпка, само че малко хора успяваха да я разгадаят преди да се превърнат в жертва.
С две настоятелни крачки Рошие се приближи до крехката фигура на червенокоската като усмивката не слизаше от лицето му, но това не попречи на дъха му нахално да се разходи из кожата й, щом той се приближи още малко. В един кратък миг двамата застинаха така... Балтазар, защото искаше да придаде по-драматичен образ на случаващото се, а Арая... За нея не можеше да предполага. Тя все още бе неразгадаема в неговите очи, но можеше да предполага, че бе от хитрост, защото не предполагаше как би реагирал той или бе от лек пристъп на страх от неочакваното.
- Но най-много те искам, защото си като забранения плод. Толкова невинна по изражение, то такъв дявол във вътрешността. Непокорна, упорита, бушуващата от емоции и в същото време пресметлива, наблюдателна. Не си лековерна... Абсолютно не.. Останалите основатели са, но не и ти. Затова те искам, но още повече ме блази идеята, че ти си нещото, което не е позволено да имам според моралните норми. Чувал съм из града, че вече си принадлежала на някое си англичанче, а според патриархалните разбирания на провинцията това си е едва ли не неотпразнувана сватба и точно това най-много провокира любопитството и интереса ми точно към теб. – прошепна с дяволит поглед и арогантна нотка в гласа Балтазар сякаш целеше да подразни Деймос, но и в същото време се опитваше да я спечели още повече, защото първия път доверие се печелеше повече, отколкото ако вече си го изгубил веднъж и се бориш наново.
- Ако не търсех предизвикателство, то бих потърсил всяка друга наследница, но избрах точно теб, защото в теб има пъзел, има какво да се разгадава. Арая, ти не се предаваш и доверяваш лесно, докато останалите се като стадо... Ти си единствена. Дори започвам да мисля, че двамата имаме много общо.

Арая стоеше и го гледаше с неизразено любопитство, опитвайки се да сглоби думите му, с постъпките му, с действията и с начина, по който той ласкаво се опитваше да я притегли към себе си. Не че Арая беше привлечена към него, но след всяка негова крачка, която отекваше в тъмното, след всяко от неговите хаотични ръкомахания, които иначе принадлежаха на някой луд човек, тя все повече се изгубваше и усещаше как планът, който бе крояла в главата си до преди малко - да се обърне, да се стопи в мъглата и да се запъти към вкъщи - започна да ѝ се изплъзва, а всяко изображение в главата ѝ изпълнявайки въпросния план - да избелява и да се превръща в бегъл спомен от нещо незначително. За първи път нямаше план, за първи път не знаеше какво да прави. Той звучеше примамливо - живот без постоянния тормоз от страна на баща ѝ, живот без невидимата алена буква, закачена върху нея от собствената ѝ фамилия. Живот без глупавата история за Анджелик Шевалие. Арая щеше да бъде само и единствено Арая.
Арая Деймос.
Двете думи звучаха толкова примамливо, че червенокоската едва не ги изрече на глас, опитвайки се да си представи сладостта от липсата на спомен за малкия град, от който идваше. След като само си помисли колко хубаво би било да не бъде белязана като поредната Блъдроял, тази и мисъл се стопи и разля сладостта си като разтопен шоколад.
Нима започваше да му вярва?!
Ая не искаше да му повярва, да се впусне измежду сенките заедно с него, а на следващата сутрин да се събуди човек, най-обикновен човек. Не бе толкова просто и никога не беше. Ако той бе намерил начин да излъже съдбата, Деймос не искаше да се намесва, защото рано или късно съдбата си връщаше. Повярвайте ми, изпитвала го е на собствен гръб. Така че, не, дори и да искаше да му повярва - да повярва, че той магически може да промени представата на целия град за един човек - тя не можеше. Не трябваше.
Зелените ѝ очи отново, за поведен път, го изучаваха. Този път тя се бе съсредоточила върху очите му, които със същия по големина интерес, се бяха зрели в нейните - ясни и зелени като стъкло. Изучаваше шарките на ириса му, студен и бляскав като стомана, отброяваше внимателно колко пъти мигаше, поглеждаше натам, накъдето гледаше ѝ той. А той гледаше нея.
Деймос тактично погледна надолу, някак засрамена, че бе хваната буквално да го зяпа, защото макар че бе различна, тя бе като всяко едно момиче. Малко повече внимание от страна на някое момче и започваше да се държи различно, нищо че тя всячески се опитваше да се излъже и да си припомни, че тя не е малодушна. Обаче в очите му сега тя виждаше съвсем различен пламък - отново дяволит и похотлив, обаче пълен с обещания, които Арая знаеше, че ще бъдат нарушени. Затова тя не му повярва.
- Значи ме искаш, защото не може да ме имаш. - въздъхна тя някак разочаровано и насмешливо в едно и също време. - Защото вътрешният ти "Доктор Хаус" ти казва, че аз съм загадка. Защото си чул отнякъде, че в Лондон ме чака един чаровен блондин с обещаваща усмивка ли? Ти просто си невъзможен.
Вече крещеше, не усещайки, че го прави, не знаейки защо. Просто бе ядосана, че бе привлякла нечий интерес, не защото бе себе си, а защото някой му бил подшушнал, че има нова писана в града и господин Котарак няма как да не преспи с нея. Иначе губи титлата си.
- Виждам че лъжеш. - успокои се тя. - Наблюдателна съм, сам го каза. Когато лъжеш дясната ти ръка потръпва, а ти прехвърляш тежестта на тялото ти от единия на другия си крак. Забелязах.
Той се усмихна едва забележимо. Ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, оформяйки бляскава усмивка, достойна за участие в календар на мъжки модели. За миг и Арая се усмихна, но лицето ѝ отново посърна. Не, посърна е грешната дума. Лицето ѝ възвърна предишното си състояние - смесица на непукизъм, нескрит интерес, неприязън и мъничко страх. Страх, че нещата бързо можеха да поемат по грешния път и Арая да се окаже в опасност. Което пък щеше да бъде удобно за всички. Баща ѝ не я харесваше, напомняше ѝ, че не я харесва, всеки път, когато тя му откажеше да се събере с останалите бъдещи убийци. Така щеше да има перфектното извинение да участва в съвета, докато не ритне камбаната, защото по негласно правило мястото на Блъдроял в съвета се заемаше от последния навършил пълнолетие. За да има почти винаги наплив на свежа кръв. Трима братя Блъдроял... това им обещаваше поне трима нови участника в конспирацията.
Да, ама не.
- О, и ако искаш някой "пъзел" - сарказмът ѝ отново вземаше връх над нормалната ѝ реч. - Сигурна съм, че някой пиян водопроводчик може да ти услужи с номер, на който да се свържеш с някоя, която ще бъде всичко, което пожелаеш, срещу съответната сума. Тренирани са затова.
Тя се обърна на токовете си с мисълта, че каквито и шансове да имаше той да ѝ помогне, сега се бяха изпарили. Животът ѝ като Арая, просто Арая, отново бе само спомен (поне от тази страна на океана), а алената буква на Блъдроял пак бе закачена на гърдите ѝ. Е, поне можешеда я носи с гордост - черната овца на фамилията.
Тогава той отново я сграбчи за китката.

Балтазар виждаше как плана му се сриваше пред очите, изплъзваше се от ръцете му, а той не можеше да стори нищо по въпроса. Не бе в състояние да посегне към младата наследница на Блъдроял повече от онези дразнителски игрички, които разиграваше до момента. Нещо диво се пробуждаше в него, защото той не искаше да я губи. Някакси бе изградил някаква връзка с нея, тя бе успяла да разчупи имунитета му срещу нещо повече от просто игра с една непозната. Много малко хора успяваха да постигнат това, а това бе ясен признак, че пред него стоеше стойностен човек. Балфор не искаше онези, които срещу пари щяха да бъдат всеки... Рошие дори презираше тези жени, защото те ставаха безлични, безволеви. Веднъж дори бе провел експеримент. Бе обещал на една, че ще й плати солидно, ако се хвърли от един мост и тя го направи. Дори не се замисли, че можеше да умре. Просто скочи, защото Арая бе права. Те бяха обучени да изпълняват заповеди. Уви, тогава никой не повдигна обвинение срещу представителя на фамилия Рошие, но все пак това бе единствения път, когато Балтазар потърси подобна специализирана помощ. Още повече, че никоя нямаше да пречупи арогантното му държание така, както бе успяла червенокоската. Нейния буен нрав се оказваше пагубен за самия Балтазар, защото той губеше себе си в светлите й очи. Осъзнаваше го, но не смееше да го покаже. Вместо това позволи на саркастичния смях да вземе превез. В главата му отново се зачертаха планове и схеми. Вече не бе важно дали щеше да има онази слава на разбунилия духовете около историята с Анджелик, а дали щеше да бъде онзи, чиято поредна жертва бе Арая Блъдроял, както щеше да се носи из града. Уви, той наистина искаше да я опознае повече. Искаше да разбеше що за личност бе, защо бе толкова упорита, защо бе толкова песимистична спрямо града... Защо не се доверяваше на него? Харесваше тази непокорност. Имаше нещо различно в госпожица Деймос, което го караше да иска повече срещи, но знаеше, че нямаше да ги получи, ако не я спечелеше на момента. Нека признаем, че началото на тази среща съвсем не бе от добрите, а след хилядите опити да я спечели с евтини номера Балтазар само бе влошил нещата. Е, това бе другата част от него. Той вечно разваляше подреденото по план. Поддаваше се на вътрешното си усещане, поддаваше на арогантните си желание, а те абсолютни винаги бяха в контраст с това, което желаеше разсъдъка. Буквално Балфор бе като лавина в момент, когато трябваше да следва плътно установения план. Никога не знаеш кога ще дойде, но тя винаги те изненадва и докато осъзнаеш какво се случва... Вече е прекалено късно.
- Нима искаш пари? – попита изненадано Балтазар, с което единствено затвърдяваше факта, че нямаше намерение да се откаже толкова лесно. - Мога да осигуря това.
Нямаше против малката червенокоската да хвърля подобни предложения по негов адрес, защото той рядко се трогваше от подобно презрително внимание... По-скоро самата Деймос вървеше против себе си, защото единствено си играеше със звяра, подбуждайки го за повече и повече. Остроумието вместо в нейна полза се обръщаше в негова, а тя оставаше сляпа за този факт. Единственото, което в този момент делеше тъмнокосия от фикс идеята да я отвлече на мига бе ножката, която тя криеше някъде в себе си. Може да изглеждаше като глуповат на пръв поглед, като себичен, самовлюбен егоист, който пропускаше детайлите, но вътрешно Рошие бе наблюдателен. Зад маската на безизразните зеленикави ириси се криеха толкова чувства, но сега вътре се бореха алчност и непримиримо желание. Тази комбинация Балтазар познаваше отдавна. Вечно бе знаел, че тя е пагубна, особено ако не внимаваше край кого я използва, но сякаш в миг разсъдъка му загуби своя глас. Съвсем неочаквано Балфор се спусна към червенокосата Блъдроял. За миг се чу онзи стържещ звук от разкъсващ се плат, който огласи празната улица. Арая дори не успя да реагира преди плътното тъмно парче да покрие очите й, а когато ръцете й се размаха в опит да го махнат се превърнаха в още по-лесно плячка за другото парче, което ги затегна близо една до друга. Така Балтазар виждаше своя триумф напълно обезвреден и миг по-късно я прехвърли през рамо и се огледа, надявайки се да няма свидетели. Сега оставаше само един въпрос – къде да я заведе?

Сещате ли се, когато Арая си мислеше, че този непознат не бе опасен и че тя вярваше, че нещата няма да загрубеят.
Е, загрубяха.
Арая бе обезоръжена.
Пред очите ѝ бе завързано грубо парче плат, което дращеше кожата около очите ѝ, които пък бяха насълзени от внезапната болка, идваща от китките ѝ. Арая не плачеше, затова, че някакъв си самозванец се бе събудил с мисълта да разбуни духовете из града. Не ѝ пукаше за града, а от баща си и неговата "мисия" да я превърне в студенокръвна убийца, също не се интересуваше. Искаше само да се измъкне от грубите платнени вериги на ръцете си, стегнати толкова здраво, че чак се впиваха в кожата ѝ, обагряйки дланите ѝ в бледо червеникаво. Вече усещаше как пръстите ѝ отново изтръпват, а студените пръсти на ледения въздух се впиваха в кожата ѝ, въздишките на ненормално студения августовски вятър се просмукваха през тънките ѝ дрехи, та цялата ѝ кожа бе настръхнала. На всичкото отгоре, облегната на рамото на непознатия, ръката му разположена на сантиметри над колената ѝ, придържайки лекото ѝ тяло, тя можеше да усети как топлия ѝ дъх се разстилаше неприлично по целия ѝ врат, галеше скулите ѝ, устните ѝ, сякаш компенсираше за грубостта, с която мъжът в черно се бе отнесъл с дребната червенокоска.
А тя се опитваше да не се паникьосва. Харесваше живота си, харесваше всеки нейни крайник, всеки неин зъб. Бе гледала достатъчно гангстерски филми, за да си има представа за сицилианската усмивка, която някои индивиди намираха за нужна при изтезаването на хора, или няколкото начина да удушиш човек без да напрягаш ръцете си със самото действие. Ая дишаше тежко и от време на време се опитваше да изрита непознатия - я в слънчевия сплит или диафрагмата, я в слабините или корема - но той бе толкова по-голям и по-едър от нея, че тя самата се нараняваше в опитите си да нарани него. А нея вече я болеше.
Арая не обичаше да изпитва болка. Самия адреналин, гадния вкус в устата ѝ, пърхането на сърцето ѝ и чуването на собствения си сърдечен ритъм в ушите ѝ я караше да ѝ се повдига, подкосяваше краката ѝ и я изваждаше от равновесие. Така че може би бе по-добре да бъде носена.
- Можеш да ме пуснеш. - прошепна в ухото му Дей. Надяваше се, че мекия привлекателен глас, с който говореше ще подейства. Надяваше се... Ето я. Звучната усмивка, зад която се чуваше тих и едва доловим смях. Ръцете му се спуснаха по дължината на краката ѝ, сякаш да я пуснат, но той се засмя отново, този път злобно и арогантно, и само я подхвърли лекичко, колкото да се застопори под петдесетте килограма упоритост и червени коси, които представляваше Арая. Това вече изкара Ая от нерви, сама повярвала си, че ще може да го уговори само с чар и примамливо гласче. Хайде де, тя самата не се бе поддала на това, когато ѝ го прилагаше той.
Тя започна да рита и да крещи, благодарейки на когото и да е, там в небето, че мъжът бе забравил да завърже устата ѝ.
- Успокой се, принцесо! - изрече той с нисък, басов и успокояващ глас и пусна нежно момичето на земята, държейки я няколко секунди в силната си прегръдка, докато тя възвърне настроение.
Може би с една секунда повече, защото Арая се бе принудила да се приближи към него и... тогава осъзна, че ръцете ѝ бяха отпуснати толкова близо до джоба ѝ, че тя се пресегна с два пръста и вече държеше ножката си, убедена, че непознатия гледа никъде другаде освен към очите ѝ, понеже дори и през черния плат, тя все пак виждаше стоманените му очи.
Щрак!
Острието разкъса оковите ѝ и тя размърда китки. Още преди той да се осъзнал, тя направи крачка назад и зашлеви шумно лицето му, усещайки под дланта си гладко обръсната и мека кожа. Ръката ѝ запулсира и макар че бе тъмно, Арая знаеше, че лицето на непознатия бе зачервено.
Тя направи още десет крачки назад, измервайки с точност разстоянието между нея ѝ него, преценявайки дали може да избяга, защото вече не ѝ беше до игрички. Нейните десет крачки обаче се оказаха негови пет и след секунда тя отново се оказа на сантиметри от лицето му.
- Да не си ме докоснал! - прошепна тя, осъзнавайки напълно ясно, че в гласът ѝ не се усещаше дори тон на заплаха. По-скоро опит за сломяване, някак привлекателен и съвсем мъничко умолителен. - Изверг!
Една блещукаща сълза се спусна по бузата ѝ, закъсняла реакция от нахлуването на кръвта в дланите ѝ. Той обаче изглежда я бе забелязал, защото прокара нежно пръста ѝ по мократа пътечка и накрая задържа лицето на дребната червенокоска между ръцете си, насилвайки я да го погледне. Задържа ѝ погледа за секунди преди тя да сведе изумрудените си очи и да наклони глава.
- Не ме докосвай.

В думите на Арая се усещаше толкова болка. Дори силата и самоувереността, които се изписваха на лицето й, не бяха достатъчни, за да я заличат. Балтазар бе прекрачил границата и това не му го казваше някой друг, а вътрешния му глас. Бе прекрачил своята граница, но бе прекрачил и едва много по-далечна. Искаше нещо. С цената на всичко се бореше за получаването, но не осъзнаваше, че така наранява червенокоската, а от това му пукаше. Пукаше му и то много. В този момент не можеше да се познае. Сякаш шамарът бе нужната кофа с вода, която да го изведе от транса и да възвърне разума в главата му. Да върне идеята за изпълнението на плана, но вече и той бе пропукан. Не виждаше смисъл в него, защото обричаше всичко на гибел. Не очакваше наследницата на Блъдроял да склони да му помогне с малката интрига около Анджелик. Тази надежда Балфор бе изгубил отдавна, но сега обричаше на гибел и шанса да я получи за себе си. В бъдещето виждаше как тя се връща при своя блондин, а той остава оново мекошаво същество, в което себе превърнал само за минути, завинаги. Разбира се, това беше прекалено дръзка мисъл, защото Рошие неведнъж бе изпадал в случка, когато просто с времето губеше чувства, но сега не бе толкова сигурен. За първи път трябваше да се откаже от нещо. От някого. Трябваше да се откаже от Арая Деймос, от шанса да я опознае, от шанса да я спечели на своя страна. Искаше да намери силите да се откаже, за да я предпази от себе си и от човекът, който ставаше на моменти. Моменти като този. За Балтазар границата между игра и насилие бе прекалено тънка, за да бъде забелязана. Неусетно той я пресичаше в опитите си с невинни занимавки да си заслужи нещо. Не искаше Арая да бъде свидетел на това. Беше си обещавал да следи действията си, но ето, че не успя. В кратък миг загуби внимание и всичко се превърна в една каша с неочакван край. Мъжът направи две крачки назад и ръцете му безжизнено се отпуснаха от двете му страни. Погледът му бе блуждаещ, търсещ изход, но знаеше, че този на Арая бе наблюдателен, очакващ действията му. Внезапен прилив на адреналин го заля и след това се появи гнева. Гняв, който не бе изпитвал от години. Посленият път бе при някаква кавга със семейството си, но сега бе породен от осъзнатите грешки. Сега не бяха виновни външни лица, а самия той. Тогава осъзна, че и преди вината отново бе в него, но бе прекалено сляп, за да забележи това. Дясната му косата се изгуби сред гарвановата му коса. Клепачите му бяха натежали от нерви и бяха закрили зелените му очи, които в този момент бяха още по-сиви от обичайната си стоманеност. Постепенно той направи няколко крачки без ясна цел. С всяка секунда крачките ставаха все по-забързани и лишени от смисъл, докато Балтазар не се спря край стената на една стара сграда. Със силен удар стовари двете си ръце върху тухлените редици и усети как лекото трептенение се предаде по дланите му. Една дълбока въздишка намери своя изход измежду устните му. Искаше му се Арая да не стои толкова безучастно и да следи движенията му. Сега бе момента да се обърне и да си тръгне. Да се прибере и да разкаже всичко на баща си, а тогава да става каквото ще. Ако имаше такъв изход от ситуацията, Рошие нямаше представа каква съдба го очаква, но каквато и да бе тя, то поне щеше да е сигурен, че Арая е в добри ръце. Внезапна загриженост за това момиче, което познаваше толкова бегло. Такава слабост не бе позната за Балфор. През живота си бе изпитал нещо подобно само към три други същества – майка си, братовчедка си и Катарина, но те нямаше как да се сравнят с Деймос. Те бяха като негово семейство, те бяха неговото семейство, докато червенокоската бе нещо неопределимо, но определено твърде скъпо за него, за да си позволи да я нарани по някакъв начин. Затова тя трябваше да намери начин да си тръгне, а не да стои безучастно. За Бога, какво очакваше? И отново онзи прилив на гняв. Балтазар се тласна назад, но след миг ритна с всичка сила тухлената преграда. Действие, което трябваше да му донесе толкова болка, но той не усещаше нищо. Усещаше само напиращия гняв и тогава се обърна към Арая. Няколко кичура отново се изпречваха пред очите му.
- Какво още чакаш? – едва ли не й се развика той, при което едва забележимо крехкото тяло потрепна. – Тръгвай! Върви в своя палат. Върви при своя приказен живот. Върви при своя блондин, който ще ти даде всичко. Върви. Върви!
Гласът му заглъхнаха в тъмнината. Последният вик бе като умолитен стон, който трябваше да разбуди червенокоската. Тя трябваше да тръгне точно сега. За нея този град наистина не бе мястото. Момичето имаше своите мечти и трябваше да си преследва... Тук от една страна баща й щеше да я погуби, а от другата бе самия Рошие... Ако тя бе тук, то той никога нямаше да се откаже от нея, а това бе грешното решение.
- Още ли си тук? Просто си върви. Остави ме на мира. Върви си!

Променливите му настроения озадачаваха Арая. Но не по онзи лош "бягай далече от тоя психопат" начин, а по онзи начин, по който Арая гледаше произведенията на Ван Гог и си мислеше какъв ли живот е водел той по времето на рисуването на тази картина. Което бе лошо. Защо ли? Защото точно преди секунди тя бе станала свидетел на избухването на непознатия, а тя бе крехка и дребна и чуплива в големите мускулести ръце на мъжа в черно. Точно преди секунди на нея ѝ бе показано какви хора можеш да срещнеш нощем по улиците. Точно преди секунди тя видя как от хладнокръвен мачо, мъж със високо самочувствие, непознатият се бе превърнал в развалина.
Нима тя му бе причинила това? Нима тя бе виновницата за тези думи, които практически бяха нейния път, навън от тази каша? Нима тя бе накарала този едър мускулест мъж да прояви космическата глупост да бие крошета на тухлена сграда? Не можеше да повярва, че тя може да има такъв ефект върху хората. Нямаше си и на идея, че молбите ѝ, които на нея ѝ се сториха толкова несполучливи, както и шамарите, които раздаваше напред-назад можеха така да изкарат човек от равновесие. Чувстваше се съвсем леко обидена, че най-рационалното ѝ поведение пораждаше такива емоции у хората, но това което тя усещаше с всяка нейна клетка, бе страхът. Той биеше през стените на тялото ѝ, изливаше се в кръвта ѝ, свиреше на барабани в ушите ѝ и размахваше черното си ветрило пред лицето ѝ. Толкова я бе страх, че чак изгуби равновесие, докато в мозъка си тя се бореше с дилемата дали да си тръгне или да остане. Усети как губи земята под нозете си и как малкото ѝ тяло се понася към твърдия асфалт.
Тя беше с пълното си съзнание. Просто не можеше да накара тялото си да помръдне от страх. И точно преди лактите и коленете ѝ да се сблъскат с паветата, някой я хвана и я притисна към себе си.
Усети познатия аромат на непознатия, вече можеше да го познае навсякъде. Мускус, лавандула и още нещо, което не можеше да определи. Надяваше се че след като я бе спасил от няколко грозни и болезнени натъртвания, той ѝ бе простил, каквото ѝ да бе направила, но само след като той усети, че тя възвръща равновесие, той се отдели от нея и се отдръпна назад. И само колко виновна се чувстваше Арая, макар че дори си нямаше представа за какво. Какво толкова бе направила, че да сломи така този омразен човек. Нима бе същото чудовище като него, само че в по-нежна и чуплива опаковка? Беше ѝ малко трудно да го повярва, но каквото ѝ да бе направила, то задейства съчувствието ѝ. Защото Арая бе човек. И този човек сега се чувстваше гузен за нечие друго отвратително държание. Иди я разбери.
Тя се приближи плахо като пеперуда и видя последствията от сблъсъка на тухлената стена с кокалчетата на непознатия. Те бяха раздрани, кожата около тях алена и напукана от кръвта, макар че той не даваше вид да усеща каквото и да е. Той седеше и се взираше в Арая яростно. Изглеждаше толкова...
пълен с енергия. Сякаш всеки момент щеше да се отърси от внезапния шок, на лицето му отново щеше да се появи високомерната усмивка, той щеше да я грабне и да я заведе Бог знае къде.
- Не изглеждаш много убеден, че искаш да си ходя. - прошепна тя тихо, усмихвайки се свенливо, знаейки, че той ще я чуе, макар няколко метра между тях. На улицата бе съвсем тихо, нямаше помен нито помен дори и от улични животни. Те бяха сами. - Дай ми да видя.
Тя се присегна към ръката му и я хвана между своите - нежни и дваж по-малки от неговите. Дланта му бе топла, на места дори имаше червеникав прах от тухлите. Тя духна веднъж деликатно върху кожата му, разкарвайки всички боклуци, когато усети как кожата му настръхва. Това, което ма ѝ не можеше да побере в този момент бе защо тя не бягаше. Защо не се бе върнала удома, а стоеше тук - на средата на нищото - и даряваше един непознат мъж с донякъде нежни ласки. Нима не искаше да си ходи?
Той дръпна ръката си и с това показа, че не - той не ѝ бе простил. И тогава тя разбра. Те бяха двете противоположности. Огън и лед. Когато той бе ласкав и нежен, тя бе студена като камък. Когато тя го даряваше с внимание, той се държеше като непознат. И макар че наистина бе непознат, тази дума вече нямаше същото значение, каквото би имала преди двайсетина минути.
Това я накара да избухне, да се вледени, да се вцепени. Да забрави всичко, което ѝ бе на ума.
- Добре тогава, тръгвам си. - гласът ѝ бе безизразен, делови. - Искам само да знам какво ти направих. Защо ревнуваш от непознат, когато ти самият си такъв? Защо се държиш така все едно ме притежаваш, а? Аз дори не знам името ти! Ако искаш нещо от мен, нещо повече от информация, това бе най-лошия начин, по който можеше да постъпиш. - но той вече знаеше това. - Тогава какъв ти е проблемът с мен! - проплака тя и се обърна правейки няколко крачки в обратната посока, възнамерявайки да послуша съвета му да си обира крушите. И тогава отново усети как пръстите му се свиват около китката ѝ.
Този път нежно, все едно тя бе направена от стъкло.

В думите й се криеше смисъл. Балтазар искаше да намери логичните отговори на въпросите й, но в главата му цареше хаос. Всъщност бе пълна пустота. Сякаш всичките му мисли бяха погълнати от внезапно появилата се черна дупка и Балфор не контролираше дори действията си. Или пък имаше контрол над тях, но претърпяваше някаква начална фаза на раздвоение на личността. В този момент просто усещаше как полудява, как губи здравата земя под краката си и се вкопчва в първото изпречило се пред погледа му нещо. Буквално бе като удавник, търсещ своя дънер, но вътрешния му глас продължаваше да крещи, че трябва да се удави, а не да се спаси.
Светлите очи на Арая бяха обърнати към него, където за миг Рошие се въобрази, че вижда всичко, което й идва наум. За миг дори си въобрази, че вижда същото нежелаие и в нея, но в този момент не искаше да прибързва, а и бе погрешно. Сам си повтаряше, че всичко трябва да свърши тук. Дори не мислеше за себе си. Вярваше си, че след месец ще е напълно възстановен и че тези жалки пориви, които в момента се опитваха да го убедят, че се влюбва в червенокоската, щяха да са минало. Нещо толкова типично за човека за тъмнокосия бе като вирус. Гаден вирус, от онези, които се надяваш никога да не те настигнат, но те винаги намират своя път. Дори сам той не можеше да си обясни що за вирус бе това, но често го сравняваше със сезонните настинки, защото те наистина бяха нещо ужасно и нахалано. Дългият контакт между погледите им го накара да наруши тишината, но думите упорито отказваха да се подредят в смислено изречение. Останал без смисъл в действията си Балтазар пусна Деймос и очакваше тя просто да си тръгне, както възнамеряваше преди да я спре, но тя остана. Защо не си тръгваше? Този въпрос кънтеше из дебрите на съзнанието му, но отговор не се намираше. Нима младата Блъдроял накрая се бе предала? Не. Рошие нямаше да я приеме... Ако трябваше отново щеше да използва насилие, за да я върне в дома й, но нямаше да се откаже от тази цел. Това вероятно щеше да е последната му цел, свързана с нея, но тя поне си струваше. Сега вече не откриваше нищп симпатично в плана да разбунтува средите на основателите. Всичко, свръзано с тази идея, бе като детска игра, която въобще не му приличаше на годините. В този момент му залипсва онази арогантна усмивка, с която бе тръгнал насам. Тя никога не бе отсъствала толкова задълго от лицето му, но сега изгря в цялата си прелест. Мислите, които я породиха бяха далеч от тази пагубна нощ, но Балтазар ги запази само за себе си. Явно това бе начина да я прогони – да покаже, че никак не страда от загубата на нейната помощ в изпълнението на идеята му. Вярно, че Балфор никога нямаше да се върне отново към плана, но поне можеше да изграе добре обратната страна на нещата.
- Ах, май не искаш да си тръгваш, малката. – заяви галантно той, но не направи нищо друго. Сега разчиташе единствено на силата на думите си, а щом веднъж те бяха успели да вбесят малката червенокоска, то и сега трябваше да притежават същата сила. О, дано. Това бе последната надежда на Балтазар да излезе от бойното поле като победител, защото в противен случай той трябваше да бъде този, който да си тръгне пръв, но дори и тогава можеше да го направи с финес и известна доза непукизъм, показвайки, че дори тръгвайки си той е победителя. Дори и ако вътрешно знаеше, че е победеният.