Флореция, Италия, две години по-рано.

Катарина не вярваше някога все пак да се върне в Италия. Истината е, че това място, тази страна й напомняха само за мрачните периоди от живота й. Малко усмивки имаше, докато бяха в Италия, но не можеше вечно да обвинява страната. С какво едно обикновено парче земя бе допринесло за омраза й, освен че бе на неподходящото място, в неподходящия момент. Да, Италия наистина нямаше абсолютно никаква вина. Беше невинна като бяла лилия, ако това сравнение въобще бе доспостимо. Поне имаше нещо смекчаващо в това необяснимо завръщане към тези територии. Сега Катарина бе на другия край на полуострова. Тук климата бе по-мек. Имаше повече цвят. Усещаше морската сол, носеща се из въздуха, и топлите слънчеви лъчи. Жалко... Искаше да види за последен път имението, защото не вярваше да има следващ път, в който да събере смелостта да стъпи тук, но кой ли знаеше какво можеше да й хрумне? Едно бе сигурно. Радваше се да види слънце. Харесваше зимата. Бе порастнала с нея. Бе живяла с нея толкова дълго време, но понякога... Просто понякога. Искаше да види повече сезони. Вероятно затова й често изчезваше за малко от града. И тъкмо когато бе открила нещо, което да я зарадва, след като смяташе това за мисия невъзможна, една прясна чаша червено вино, доколкото успя да разбере по аромата бе нещо с примеси, мерло, но с ванилова есенция или ябълков ликьор, заслепи безупречната чистота на дрехите й. Дрехи, състоящи се от една обикновена бяла рокля. Сякаш червеното просто я предследваше. Беше нещо като нейна запазена марка. Въпреки това усмивката й не трепна. Не я изгуби. Дори не почувства леко недоволство да се надига в гърдите й, защото обикновено това се случаваше, щом нещо неприятно и непредвидено се случваше. Вместо това тя просто вдигна поглед, за да види откъде точно бе дошла чашата, сега лежаща на парчета в краката й върху горещия бордюр.

Това, което чувстваше не бе точно гняв. Поне Катарина така смяташе. Разбира се, тя никога не бе била добра в разгадаването на собствените реакции. За чуждите бе друг въпросът... Тях ги разпознаваше безупречно и с тяхна помощ поне можеше да контролира от части своите. За малкото време, в което срещна погледа му бе забелязала само вина, но не онази, която би трябвало да се породи от случилото, а сякаш сам бе открил нещо пораждащо я в нейния поглед. Въобще как човек можеше да има толкова неконтролируеми реакции? С подобни мисли Катарина махна от себе си напоената с червената течност рокля и я замести с тениската на непознатия. Бе сигурна, че на нея й стоеше по съвсем различен начин. Не, че падаше суетна, но нещо винаги ти прави впечатление при първичния си вид, а едва ли сега можеше да се говори за някакво сходство.
- Можеш да се обърнеш. - заяви отчетливо тя след една-две минути, в които "нейният проблем" и съответно "решение" се бе загледал твърде дълго към водата. Може би пък просто бе решил да изчака отминаването на яда? Е, той съо отсъстваше, ако въобще някога се бе появявал. Катарина все още бе готова да спори докрай, че е имало нещо пободно, което да я завладее преди минути.
- Всъщност не бе нужно... - промълви накрая като за завършек момичето и сведе поглед към чуждата дреха. Да, тя наистина възнамеряваше да продължи с опозарената си рокля. Все пак бе слънчево.. Слънцето лесно изсушаваше дрехите. Съвсем друго би било, ако бе сред онзи сняг в Пенсилвания, но тогава дори нямаше да си помисли и за тази рокля. Ама и откъде този навик да скромничи. Първо приема предлаганото, а чак след това се поражда някаква чувство за дълга, а Катарина много мрази, когато е длъжница на някого, и от там се стига до скромността, от която допреди минути е нямало и една миниатюрна следа.
- Е, аз съм Катарина. - подрезнена от последните си думи тъмнокоската се опита да замаже положението, вмятайки едно обичайно представяне по начин, който предполагаше, че разговора просто си продължава като бавна река, но бе сигурна, че опита бе несполучлив.

Да, определено Тейт не можеше да разгадава емоциите на хората, защото момичето през цялото време беше спокойно. Сякаш до рпеди малко не се беше разляла някаква напитка върху нея и роклята и не беше в кърваво червен цвят. Ако някоя негова стара приятелка от гимназия бе попаднала в такава ситуация едва ли щеше да седи така сякаш нищо не се беше случило. Щеше да пищи да вика, да се ядосва че тениската която той ще и даде не е седи хубаво и бе възможно дори за шамар. Всъщност той очакваше това, но тя не изпитва и капчица гняв. Беше се загледа във водата, а след това спусна поглед към тялото си осъзнавайки, че трябва да се стегне и да влезе във форма, но когаот беше около Пенсилвания това нямаше значение за него. Рядко се налагаше да върви само по долнище в къщата си. Не че тялото му изглеждаше зле можеше да бъде много по-добре.
Бавно се извърна към момичето и се усмихна вземайки роклята . Изцеди виното от нея, а течността се спусна към земята оставяйки същите следи и там.
- Готово. Не е рокля, но пак ти седи добре.- подхили се и отсави белия плат до нея. Щеше да изсъхне. Слънцето щеше да оправи нещата. Едва ли в снежния град би изсъхнала нечия дреха толкова бързо, всъщност едва ли щеше да се наложи, защото хората там не обикаляха по летни рокли, а с дебели дрехи.
- Тейт.- усмихна се като подаде напред ръката си, за да я поздрави. Не беше обичайно за него , но пък щеше да се държи мило,искаше да му се размине какот беше станало и с уливането. След две секунди пусна ръката и като ги сложи в джобовете на дънките си.
- Искаш ли нещо за пиене. Ще се опитам да го донеса по-внимателно.- усмихна се топло на девойката и наклони леко главата си гледайки я от друг ъгъл. Бееше доста красива, все пак за това се рпавеше на сервитьор нали?

- Не. Не, няма нужда. - реагира прекалено импулсивно Катарина сякаш се защитаваше от нова течна атака, въпреки че не виждаше заплаха от такава. Поне засега около тях липсваха опастности от този вид. Нямаше дори капчица място за притесенение или паника. Даже никаква, защото нейната рокля вече си беше пострадала, а сега под подобна атака можеше да се окаже единствено тениската на Тейт, но все пак от този факт се пораждаше някакво чувство за вина. Дали пък защото дрехата вече не бе чужда, а негова собствена той нямаше да се опита да бъде по-внимателен? Катарина не искаше да поглежда от този ъгъл. Беше прекалено натрапчив и нереален. Като далечен мираж в пустиня. Затова и тя тръсна глава, за да изгони мислите си, след като при няколко учтиви мисли те единствено засили атаките си.
- Всъщност.. - продължи след това тъмнокоската и отново се опитваше да замаже положението. Пак бе готова да обвини бедната Италия в своите неволи. Не, че това можеше да го нарече така и се изживяваше като някоя страдалческа героиня от трагедия на Шекспир, но все и трябваше някой или нещо, които да обвини в моменти, когато просто не знаеше как да контролира сама себе си. Просто бе прекалено горда личност, за да признае, че може да има и такива моменти.
- Аз просто не искам нещо за пиене. Наистина. Преди малко излязох от едно кафене. - Катарина завърши доста убедително изречението си, така че бе доволна от лекото овладяване на положение. Е, не наистина току-що бе излязла от едно кафене. Бе преди около час и съвсем не бе кафене, а старата позната бакалия, в който майка й имаше приятелки и като дете Катарина бе идвала само веднъж, а и това беше за целия и живот до този момент и дамите бяха толкова мили, че и предложиха горещ шоколад с есенция от мента. Точно като тя го обичаше. Странен навик, но определено бе поласкана, че тя бяха запомнали тази й странност.