Ерик Роршах

Бързо тикнах парите в ръката на таксиджията и забързах напред по булеварда. Вече закъснявах. А огромният часовник отсреща изобщо не ми помагаше. Онази малка стрелка... Ако можех да летя щях да се понеса нагоре, да достигна кулата и най-жестоко да разруша часовника. Тази идея, както казваше Роршах, не трябваше да бъде натрапвана по този начин. Хората, които искаха да знаят времето, винаги можеха да си осигурят една от онези ръчни джунджурии, без да пречат на останалите. Време! Всичко се въртеше около това време. Ще закъснееш ли, ще подраниш ли, никога няма да си там навреме. Никога, това беше моята философия, с която мислех да се измъкна този път.
Бързах по улиците на Лондон към малката сива къща, където живееше моя „приятел”, ако можех така да го нарека. Отне ми доста време докато успях да го намеря. Но продължавах да търся, защото знаех, че той ще ми помогне. Или поне така казваха всички. „Дарба”! Какво значи? Със сигурност не и нещо хубаво, повярвайте ми.
Потропах няколко пъти на вратата и се отдръпнах назад. Отвътре се чуваха звуци... от пиано, ако не греша. Но след сигнала на вратата, те изчезнаха. Вратата се отвори по-грубо и успя да ме изплаши, за да пристъпя инстинктивно още няколко крачки назад.
- Защо се плашиш? Знаеш, че съм аз, Матюс. – от димът, който излезе през вратата не успях да видя лицето му. Но усетих ръката, която ме дръпна вътре и затръшна вратата. – Закъсня. Отново. Може би трябва да ти нарисувам карта на тунелите под земята. Мислиш ли, че така ще дойдеш по-бързо? Поне веднъж?
Размахах ръката си, за да махна дима от себе си. И тогава успях да видя свъсеното му лице. Косата му беше небрежно оставена, не видях някаква промяна в дрехите, в ръцете си отново държеше цигара, както всеки път, когато се видехме. Очите му бяха единственото нещо, което да... блести в него. Другото беше без значение, както се виждаше. Мразеше суетата и гледаше да злепостави всеки, показал му друго. „Тщеславието не е нещо друго, освен преждевременен опит да получим гръмка известност, далече преди да сме я заслужили.”, казваше ми често той.
Тъкмо отворих устата си, за да се оправдая по някакъв начин, когато той размаха пръста си пред лицето ми.
- Не искам да ти слушам обясненията този път. „Птица прехвърчала, тир минал...” и такива подобни. – разтърси глава и ме погледна невярващо. – Е, хайде де, сваляй го това палто и да почваме тренировката. Вече ми изгуби достатъчно време. А ние знаем, че...
- „Времето е пари”? – казах преди да ме е упрекнал и заради това.
На лицето му се появи усмивка, която зави зад ъгъла, където се намираше холът. Или поне някакво подобие на хол. Имаше един диван, колкото за трима души, голяма дървена маса, върху която бяха наредени книги, както и там стоеше стар грамофон. На пода в кашони се намираха плочите му. Бяха подредени, въпреки странното място, на което се намираха Картини нямаше, рафтове – също.
Той седна на дивана и запали нова цигара. Да, а сега се очакваше аз да говоря. Той никога не започваше първи. Отегчаваха го все същите въпроси като „Е, какво прави тази седмица?” или „Какво яде в четвъртък?”. Предпочиташе да изслуша разказа ми и след това да задава въпроси, ако има такива. Решенията на проблемите ми, толкова бързо се появяваха в главата му, сякаш беше най-лесното нещо на света – да намираш отговорите. Но това бе, разбира се, само, когато темата е достатъчно интересна. Празни приказки рядко се разменяха по между ни. Харесваше... смисъла в нещата. Нямаше ли го него, всичко придобиваше един грозен за него смисъл. И бях забелязал, че попринцип не харесва хората, аз не бях никакво изключение. Дразнеха го малките грешчици, които всеки правеше при срещата си с него. На няколко пъти го бях виждал да спори със съседи, веднъж и с водопроводчика. Един от тези спорове завърши с бой, от който много мъчително успях да го откъсна от противника му. Не бих казал, че е агресивен, той каза, че просто бил в настроение за бой. Кой нормален човек би имал подобно... настроение?!? Освен смисъла, друго важно нещо, което заема естеството му, е забавлението. От милионите плочи, които се намираха в жилището му, от няколкото ни срещи в някаква дискотека, която нарочно бе избрал, за да има оправдание, че не ме чува, аз бях разбрал, че не просто харесва, а боготвори музиката.
Не знаех много за самия него просто, защото той не говореше за това. Всеки път много умело успяваше да отклони темата. Малкото неща, които знаех за него вървяха в следния ред: родом бе от някакъв малък град в Германия, като на няколко пъти ми направи забележка, като го нарекох „германец”, тъй като доколкото разбрах родителите му са французи; беше завършил някаква академия за рисуване – това не ми каза, но видях смачканата диплома на масата един ден; имаше дарбата да контролира, както сам го наричаше “Измисленият свят на хората“ или с други думи – техните фантазии, мечти, надежди. Можеше да създава, както и да разрушава такива. Страховита дарба, като се замислиш. Но на мен ми бе от полза. Имах чувството, че сам е измислил цялата тази система с дарби, защото знаеше абсолютно всичко, свързано с тях. Защо? Как? За какво? Всичко! Сигурно му бе отнело години да събере всичката тази информация и да говори с всички хора, за които ми разказваше.
Съвсем се бях отнесал, но старшия му осъдителен поглед, пригоден към светлосините му очи, които явно имаха 101 степени на ярост, се погледна, раздразнено.
- Добре, добре, започвам...

Одобрен ^^