Летисия Ворхис

Имало едно време, някъде на Изток, мноооого далеч на Изток, едно вълшебно кралство, където някога управлявали ...
Е, вие сериозно ли решихте, че ще разказваме приказка?!
Никаква приказка няма да откриете тук. Нито пък в живота на Лети, ако трябва да сме точни и така напълно съзнателно да разбием очакванията ви за захаросана легендичка, която да обясни произхода на госпожицата. О, няма да отречем, че магията е не втора, ами направо първа природа на нашата героиня, но нищо повече. Без крале, без принцеси, без феи-кръстници и happy end. Не. Никакви приказни лиготии. Защото що за приказка ще е тази, в която убиват баща ти и майка ти пред очите ти?! И къде, по дяволите, е принцът-спасител, който да спре злото същество преди да ти е посегнало?! Отново отрицателен отговор. Очевидно такива неща не се полагаха на … драконите.

[преди около 500 години]
Димната завеса се плъзгаше по стените като пипалата на огромен октопод, който затискаше стаята под тежкото си туловище. Музиката се носеше на същите тежки талази като синия пушек, който бавно се издигаше нагоре, за да подхрани огромния задушлив облак. Отнякъде се чуваха превъзбудени гласове и викове, които ту постепенно заглъхваха, ту се извисяваха рязко нагоре.
Но тя не го забелязваше.
Пред очите й светът се огъваше в бясна гоненица, движеше се спираловидно нагоре и надолу, преливаше в хиляди нюанси, ноти и форми, след което се стесняваше до такива размери, че ѝ беше трудно да пиша. А после отново се разширяваше. Фокусът се губеше или концентрираше върху една-единствена точка, а после избухваше като малка супер-нова, принуждавайки я неволно да присвие очи.
Макар че наоколо беше тъмно.
Всъщност „затъмнено” повече пасваше като епитет. Но сега нямаше значение. Единственото, което я интересуваше беше омайното вещество, което сладко се процеждаше до всяка една нейна клетчица, танцуваше във вените ѝ, целуваше нежно мислите ѝ и внимателно обгръщаше спомените ѝ, така че да ги притъпи и превърне просто в … прах.
Нищо друго освен опиума нямаше значение.
Едната ѝ ръка се вдигна бавно, почти на забавен кадър, насочи се към оцветената в зелено чаша и понечи да я поднесе към устните й, но волята ѝ поддаде и стъкленият предмет се разби на хиляди малки парченца при съприкосновението си с пода. Хе изцъка недоволно с език и буквално клекна на земята до късчетата стъкло, гледайки ги с такъв интерес, сякаш са най-възхитителното нещо на света. Виждаше как тъмните капки ром бавно се изплъзват от хлъзгавата повърхност и образуват малки езерца върху мрамора, виждаше как някакви рибки си играят в тях и …
И …
Го чу.
Гласът.
Беше тих и далечен, но знаеше, че ще се приближи. Опита се да се изправи, но краката не ѝ се подчиниха. Някакъв инстинкт й подсказваше, че трябва да се махне възможно най-бързо, но просто не можеше. Нито едно мускулче в собственото й тяло не изпълняваше собствената й воля. За миг се почувства като затворница на собственото си съзнание. Тя искаше едно, а то заповядваше съвсем друго. Вместо да се изправи и да побегне след останалите, Хе просто остана на едно място като вцепенена, забила поглед в малките стъклени парченца. Пръстите ѝ се размърдаха, като че ли по своя воля, и се заеха да си играят с късчетата от чашата. Искаше ѝ се да спре, но не можеше.
- Я, виж ти, какво си имаме тук? – друг глас прозвуча опасно близо.
- Малко драконче, а? – изкиска се друг.
- Да не би някой да е прекалил със забавата тази вечер, хм? - първият се засмя неудържимо.
- Тишина!
Появи се от нищото. Гласът. Звучеше толкова … решителен. Толкова властен и всеобхващащ, че на Хе Кум й се прииска да вдигне поглед.
Не го направи.
- Проверете къде са се затрили другите и искам да ми донесете главата на всеки проклет дракон, до който можете да се докопате.
- Ами тази, господарю?
- Все още не. - Гласът прозвуча твърде уверен, твърде напорист и някак изпълнен с нещо гадно, - Няма да умре все още. Преди това имам … няколко задачки за нея.
Знаеше, че трябва да се махне, но опиумът беше по-силен от нея. Трябваше да послуша братята си и да се откаже от него, но как иначе да заглуши спомена от онази ужасна вечер? Как иначе можеше да заличи ужасяващата сцена, в която острието създадено, за да убива такива като нея, премина през телата на родителите й? А тя просто гледаше, скрита под леглото.
Просто гледаше …
Нечии силни ръце я надигнаха от пода, повличайки намачкания й ханбок /трад.корейска носия/ по мраморния под. Първите два гласа заглъхнаха, тръгнали в посоката, където бяха изчезнали другата. А тя … не знаеше къде отива. Не можеше да се съпротивлява.
Просто гледаше …

Беше ли чудно, че след случилото се … едва не полудя? Принцът на бял кон така и не дойде, за да я спаси от лапите на Ловеца. Ловеца на дракони. Ужасни същества бяха. А този беше най-ужасният от всички. Ефектът от наркотикът бързо се изпари, когато Ловецът реши да направи играта още по-интересна за себе си и болезнена за жертвата си. Хе все още можеше ясно да си спомни онези мигове, които така старателно се опитваше да забрави.
Все още.
Но тя щеше да избяга от тях. Знаеше го. Дълбоко в сърцето си вярваше, че Съдбата е благосклонна и ще затрие всичко. Един ден младата жена ще се събуди и ще бъде свободна от цялото бреме наречено „памет”. Един ден … а дотогава щеше да живее с осемте си братя в проклетата планина. Бяха й казали, че са последните дракони на Тебек – планината родина на основателя на Когурьо (името на Корея в древността), което ги правеше и защитници на тази държава. Всеки си имаше специална дарба, освен благословението да може да превръща в човешко същество. Нейната бяха сънищата. Затова се казваше и така – Хе Кум – Небесен сън. Можеше да влиза в така потайния свят на съновиденията, да ги изменя, да изпраща хубави такива, или пък кошмари. А понякога … понякога можеше да наранява хората чрез тях. Можеше да намали болката им. Можеше да им помогне да вземат важно решение.
Можеше …
Но вече не го правеше. Страхуваше се, че ако отново навлезе в тези владения ще бъде притеглена към съня на Ловеца, а попадне ли там, собственият й страх със сигурност щеше я оплете в мрежите на съня и тя просто щеше да се изгуби. Не. Не можеше да рискува, докато не укрепне още психически. А дотогава имаше много време … Тук, заключена на сигурно в гробницата на някогашните велики дракони, щеше да събере сили и да се върне към живота. Щеше …
Хе притвори очи, за да потърси покой в медитацията.
И го чу.
Гласът.
Идваше отново.
Цялото й същество се изпъна като струна, а съзнанието й се превърна в една-единствена пулсираща мисъл – трябваше да бяга!
- Копелето се измъкна.
- Пак?
- Пак.
- Само да ми падне, ще му покажа аз на кого …
- И уби Лий и Шинджи.
- Моля?!
- Закла ги като … животни.
- Богове! А Ким и Хюн?
- И тях.
- И Рания и Шизу?
- В неизвестност.
- Значи и тях.
Отсечено кимване.
- Какво прави това? Шестима от деветте са …
- Мъртви.
- Оставаме аз ти и Хе.
- Нея също я няма.
- Но … нали беше заключена в проклетата гробница, далече от всичко, така че да не си бута проклетия нос и …
- Няма я.
- Значи трябва да я намерим.
- Не мисля.
- Нима?
- Оставила е това.
- Писмо?
- Писмо.
Последва кратко мълчание, нарушавано единствено от рязко изсумтяване или гърлено изръмжаване. Изгряващото слънце навън прокарваше боядисаните си в злато нокти под вратата с надеждата, че ще достигне двете високи фигури, които продължаваха да стоят съвършено непомръдващи. В стаята се прокрадваше и досадния аромат на току-що разцъфнали вишни, сякаш за да напомни на умиращия мрак наоколо, че е безсилен пред настъпващия ден. Страхуващи се за живота си, сенките бавно започнаха да се оттеглят към сигурното прикритие на по-вътрешните ъгли, докато хищните слънчеви нокти настоятелно си проправяха път към двете фигури, стържейки по избелялото дюшеме.
Но никой от двамата не забелязваше нищо от случващото се. Останаха потопени в тишина още няколко минути преди единият да проговори:
- И все пак ще я намерим.
- Равносилно е на това да си изкопаем сами гроба.
- Не ме интересува. Тя ни е сестра, въпреки всичко.
- Мен ако питаш е изчадие адово, но ще се съглася. Добре. Нека я намерим. А тогава лично ще се погрижа повече никога да не види светлина отново!

И така вече от около половин хилядолетие Хе бягаше. От кого – и тя не беше сигурна. Дали от Ловеца, дали от братята си, спомените или цялото си минало, нямаше значение. Дори бе взела радикалното решение да се махне от собствения си континент, от държавата, която би трябвало да покровителства и да замине за Америка, където от скоро се подвизаваше под името Летисия Ворхис. След ужасната поредица от случки, човек би решил, че е станала по-разумна, но … уви, тъмнокосата все още не можеше да се откаже от опиума. Все така зависима, както преди петстотин години, тя не преставаше да си набавя нужното количество по всякакви начини, за да може да се чувства пълноценна. Далеч от родината си, тя беше взела решението да смени амплоато и беше отрязала дългите си кестеняви коси, придържайки се към късите, понякога разноцветни прически. За онези, които бяха запознати с корейския начин на живот, тя беше странна – нямаше много общо със скромните, сладички и наивни момиченца, каквито бяха сънародничките й. Вярвайки, че тук няма кой да я намери, тя беше станала с няколко идеи по-решителна, по-опасна и умела в комуникацията си с хората. Вече можеше да прецени емоциите им без да попада в глупави ситуации, както в началото. И не се притесняваше от нищо и никого.
Никога.

Съзнанието й беше замъглено от огромното количество алкохол и опиати, които бе погълнала, но не беше като да й е за първи път. Правеше го за … хиляден? Дори милионен. А карането на кола в такова състояние беше станало едно от любимите й занимания последно време. Когато човек няма какво да губи, започваше да прави всевъзможни безразсъдни неща, които го водеха все по-близо и по-близо до бездната.
- Йеееееееееееееееееееееее!
Гласът й разцепи нощта, докато тойотата профуча бясно по мокрия път. Гюрукът беше вдигнат и дъждът се изливаше буквално върху нея, танцуваше върху мокрото й лице и ръце, след което умираше някъде долу при педалите за газта.
Летисия се чувстваше като кралицата на целия проклет свят!
Премина на по-висока скорост и буквално се размина на косъм с мантинелата на вече изчезващия зад нея завой. Гласът й отново се извиси нагоре, показвайки колко е щастлива, когато видя нещо пред себе си.
Животно?
Присви недоволно очи, че й развалят удоволствието от среднощното каране, но все пак намери спирачките и ги натисна рязко. Гумите започнаха да свистят, оставяйки черни следи по мокрия асфалт. Тя завъртя кормилото и мина успоредно на съществото застанало на пътя й. Заради дъжда спирачният път се оказа по-дълъг и колата спря на десетина метра след него, но младата жена не му мисли много, а бързо превключи скоростите и се върна назад, за да види какво е спасила.
- Аньохасейо! – избърбори неволно на корейски.
Засмя се кокетно и чак сега забеляза, че е човек. О, само да не беше от проклетите вампири-фаталисти, които си вярваха, че е много драматично да спират коли посред нощ и да се хранят със собствениците им.
- Не може да стоите така на пътя на хората! – недоволна, че не са й отговорили още първия път, Лети бутна вратата на тойотата и излезе навън, - Що за невъзпитан човек сте Вие, а?
В гласа й се прокрадваше особена веселост с надеждата, че непознатият ще завърже някакъв разговор, а после … кой знае, може би щеше да го покани на чаша кафе у дома ако се окажеше достатъчно симпатичен. Неподходящите за това време пантофки изпляскаха няколко пъти в локвите, докато Ворхис се приближаваше към човека. Беше готова да зададе въпроса си отново, когато сърцето й замря в гърдите.
Пред очите й причерня и целият свят се завъртя на хиляди градуси. В съзнанието й се събудиха отдавна забравени спомени и чувства. Все неприятни.
- Така и не се научи да спреш, когато можеш, а, драконче?
Гласът. Ловецът.
Тъмнокосата изтръпна. Ако го беше срещнала малко по-рано, щеше да е все така под влиянието на силните наркотични вещества и нямаше да може да направи нищо. Както някога. Но не и този път. Вцепенението й трая само няколко мига, след което тя се затича към колата и побърза да запали двигателя. Веднага щом чу спасителния шум на мотора, даде газ и побърза да набере, колкото се може повече скорост. Цялото й същество пулсираше от ледения страх, който я беше сграбчил в лапите си, опитвайки се да прекърши и малкото увереност, която й беше останала.
Как я беше намерил?
Кога?
Как така знаеше, че ще мине от тук?
Какво …
Този път го видя късно. Отново се изпречи на пътя й, но Летисия не намали. Напротив, натисна педала още по-силно. А той си стоеше все така там, отпред. Разстоянието се скъси болезнено бързо и младата жена затвори очи, когато трябваше да го блъсне, но вместо вик на агония чу тих смях. Клепките й се повдигнаха бързо, само за да го видят отпред на капака. Щеше да я довърши. Така беше обещал някога. Ворхис се огледа безпомощно, осъзнала, че няма къде да бяга. Не можеше да се трансформира в проклетата кола, защото беше прекалено тясна, да скочи … той щеше да я хване преди да е успяла да разпери криле. Тогава … Завоят се появи някъде отпред, а с него и решението й. За пореден път натисна педала на газта, но този път по-решително от всякога. Щеше да приключи с всичко. С него. Със себе си. С всичко. Тук и сега. Мантинелата се приближи за по-малко от няколко секунди, в които Ловецът я погледна малко изненадано и отвори уста, за да извика нещо, но …
Мракът дойде по-бързо.
В един момент беше тук … а в другия вече я нямаше.



Допълнително :
* Силно зависима от опиум.
* Татуировката на гърба й наистина е направена по древния обичай, по който все още правят татусите на членовете на Якудза. Смята се, че се е зародил в Китай, след което преминава в Корея и Япония. Самият начин на правенето на татуировката включва бамбукови игли, които не просто вкарват пигментите под кожата, както днешните, а направо в мускула. Самият процес отнема около 100 часа, в които този, който е избрал да получи татуировка, няма право да произнесе нито един звук, който да индикира болката, която усеща.
* Името й - Летисия Ворхис - е плод на солидна доза опиум, след която предприема разходка в една зеленчукова градина, а след това се отдава на четене на комикси за Батман.
* Използвам лика на: Jeon Ji-yoon

Одобрена <3