Interfector.

Брой мнения : 14 Join date : 29.12.2011

Mors ultima linea rerum est.

Interfector.

[Ben Whishaw]

Мрачният, пропит с подозрение поглед на малкия Влад бе насочен право в лицето й. Тя от своя страна го гледаше спокойно, но настойчиво, а в очите й блестяха пламъчетата на онази високомерност, с която той винаги щеше да я помни. С бавни, уверени движения вещицата се изправи, кимна леко с глава и кокалестия й показалец категорично посочи вратата. Това бе всичко, което можеше да направи за племенника си. Влад, който и без това вътрешно изгаряше от желание да напусне малката, гъмжаща от паяжици и други неприятни гадини стаичка, забърза крачка към вратата. Мислите му за пореден път се рееха някъде в миналото, ала последните думи на леля му пратиха спомените някъде в далечината и рязко го стовариха в настоящето.
- ... дълъг живот и добър лов. - бе единственото, което успя да чуе.
- Не съм ловец. - твърдо отсече малкият.
- Ще бъдеш - след тези думи вещицата се скри в колибката си, а дървената вратата простена от силата на удара.

Десет години зад решетките
Годината бе 1974, мястото - едно мъничко градче в Сибир.
Улиците бяха тъжни и мълчаливи, хората - замислени, израженията на лицата им - студени и безразлични, а душите им - празни. Редките писъци на ледения вятър бяха изцедили любовта и добротата, останали у хората. Мъглата, изплъзваща се от канавките, се стелеше бавно по пътищата, а лукавата й усмивка се криеше зад мрачните ъгли. Довършвайки започнатото от вятъра, тъмната й мантия бе задушила омразата и завистта.
Едно по едно, чувствата си бяха отишли. Както добрите, така и лошите. Тези, които не бяха унищожени, сами се бяха скрили в тъмнината.
Уличната тишина бе пропукана от виковете на двама едри облечени в черно мъжаги, които влачеха след себе си хърбав най-много седемнадесет-осемнадесет годишен младеж. Единият от тях го изправи с рязко движение и запокити безжизненото му тяло право в бодливата ограда на затвора. Тяхната работа свършваше тук. Бавно и залитайки, бъдещият затворник се надигна. Изглежда се опита да проговори, защото от устата му се изплъзнаха няколко нечленоразделни звука. Погледът му се разфокусира и тялото му се свлече в ръцете на пазача, който тъкмо бе дошъл да го прибере. Финч (така наричаха пазача) огледа набързо момчето.
- Бре, висок е - промърмори пазачът, който обичаше да слуша гласа си, дори когато наоколо нямаше на кого да говори. - Има девет педи, мож' и по'ече. Ама е хърбав'чък. Хората на Хрътката ше го смачкат ош' тая седмица".
Но имаше нещо, което Финч не каза на глас, макар и да знаеше, че няма кой да го чуе. Не каза... че в лицето на младежа имаше нещо, което караше всяка една частичка от него да изтръпне. Той тръсна глава няколко пъти и отново огледа затворника. Каквото и да бе видял, вече го нямаше. Очите му все още бяха затворени, лицето му изглеждаше нормално. Вероятно годините, прекарал като пазач на престъпници и психично болни си казваха думата. С такива мисли в главата, Финч довлачи момчето до една тясна килия и щракна тежката желязна ключалка.

* * * * * * *

- Eй, ти! - гласът беше силен, ала дрезгав. "От многото алкохол", помисли си Влад, който отлично знаеше, че непознатият се обръща към него. Просто все още не бе решил дали да откликне.
- Новия! - дрезгавия глас прозуча от ново, този път още по-силно. Идваше от съседната килия и изглежда принадлежеше на човек, който скоро бе надхвърлил четиридесетте.
- Да... - спокойно отвърна Влад, решил все пак да отговори на затворника, надявайки се ако разговорът протече добре да успее някак да се снабди с някаква цигара. Все още не виждаше добра причина човекът с дрезгавия глас да му даде от своите, но бе убеден, че такава ще се появи.
Боже, каква нужда имаше от една цигара. Имаше нужда да почувства дима, изпълващ устата и гърлото му, да погледа кръгчетата дим, танцуващи във въздуха, да усети спокойствието, което всичко това носеше със себе си.
- Какво си направил, че са те тикнали зад решетките? Не ми приличаш особено много на престъпник.
Устните на Влад се изкривиха в крива усмивка, която остана единствения отговор на въпроса. Бе наясно, че през дебелата стена, разделяща двете килии, събеседникът му няма да стане свидетел на отговора, но не го интересуваше особено. Онзи вероятно го бе виждал не повече от два пъти, а бе единственият, осъмнил се в престъпленията му заради външния му вид. Изглежда никак не бе глупав... "за разлика от всички останали тук", помисли си с досада Влад.
Напълно осъзнаваше, че не прилича на престъпник. Слабото тяло и детското във външността му силно противоречаха на престъпленията, които се предполагаше, че е извършил.
Човекът отсреща явно бе разбрал, че по този начин няма да разбере нищо и последва смяна на тактиката.
- Аз съм Джора. Тук съм от пет години, а като гледам ме чакат поне още толкова. Дребна кражба... но от грешния човек, както разбрах по-късно. Нямам жена, нито деца. Единственото, което ценях бе свободата, но тук разбрах, че и тя не си струва времето... нито парите. Предполагам и ти имаш история.
Същата усмивка. Настоятелно връщане към въпроса. Влад не бе способен на привързване, нито на каквито и да било чувства, но без да го осъзнава, този Джора започваше да му допада все повече.
За секунда Влад се замисли дали някога е разполагал със свободата... Загледа се в черния таван и шепнейки, извика спомените. След няколко минути трескаво ровене се предаде и отпусна ръце на земята. Единственото, което виждаше бяха кървавите сцени. Тихите последни думи на жертвите, примирили се със смъртта. Историите, изписани на лицата им.
- Ловец съм - отговори Влад, решително наблягайки на сегашното време. Обичаше този отговор. Повечето хора не го осмисляха и кимаха с разбиране, сякаш в думите му нямаше нищо странно.
Последва няколко секундно мълчание, нарушена единствено от внезапните викове на единия надзирател.
- По-тихо там! - прогърмя плътния му, заплашителен глас.
- Ловец? Че какво ловиш по тези места? - продължи Джора, който отдавна бе спрял да изпитва какъвто и да било страх от надзирателите. Биваше ги само да лаят, не смееха да си покажат зъбите.
Ловец.. ловец зад решетките. Нещо в мозъка на стария затворник прищрака тихо. Той се втурна след него и скоро го чу пак. Щрак. щрак. щрак. Големите му очи се разшириха така, че за миг изглеждаха все едно ще изскочат от орбитите си. В първия момент не можеше да го повярва. В следващия вече не искаше. Вярно, това бе Сибир, а и времената бяха такива. И все пак... Това седемнадесет годишно (по неговата преценка) момче...
Макар и събеседникът му да мълчеше, Влад веднага разбра, че е досетил. Лицето му остана безизразно. Не си направи труда да обясни на Джора, че отдавна бе минал годините, на които той го виждаше. На които всички го виждаха всъщност. Не обичаше да разказва наляво-надясно за "дарбата" си.

* * * * * * *

Сърцето му биеше учестено.
Стъпките му отекваха в далечината, но вече нямаше значение. Нямаше кой да го чуе, защото най-накрая всичко бе свършило. След десет години, прекарани в студения сибирски затвор... Десет години, в които единствената му храна бяха заблудените плъхове, попаднали в килията му през дупките в стената. Десет години, за които бе излязъл от мрачната, влажна килия, изпълена с онзи непоносим мирис на мухъл, точно три пъти.
И всичко това само заради някаква глупава бележка. Кой слабоумник наемаше някой да му върши "работа" чрез бележка?!
Влад тръсна разсеяно глава. Сибирският студ отдавна се бе погрижил да притъпи всичките му усещания. Не можеше да почувства напълно яростта. А и това вече бе зад гърба му. Буквално.

*Допълнително:
-Така наречената от Влад "дарба" всъщност представлява някакво увреждане, появило се в ранното му детство. Никой не знае какво тoчно причинява, нито пък как, но изглежда нещо или някой иска да опази Влад жив по-дълго, отколкото му се полага.
- Interfector (лат. - убиец) бе името, което той използваше, докато "работеше". Малцина разбираха какво означава, но тези дребни подробности бяха нещо, с което Влад бе спрял да се занимава преди доста време.

Брой мнения : 181 Join date : 05.12.2011

Одобрен.