"По дяволите!". Това беше първата ми мисъл за деня.Всъщност, както и за всички дни преди този.Винаги се будех по този начин - с мрачното, изпълнено с подозрения съзнание, присъщо за мен, откакто изгубих всичко ценно на този свят, а именно родителите и сестра си.Бях останала сама, сама в тъмнината на обгръщащата ме тъга.Не ме оставяше дори за миг да помисля, че ме е напуснала.Винаги даваше признаци за съществуването си - макар и в някои периоди по-неосезаемо.Винаги ми напомняше за себе си .. чрез онази своя зловеща усмивка, която сякаш ми просъскваше " Знаеш, че си моя пленница. " Да, за Бога, отлично го знам.
Претърколих се на другата страна, с надеждата да поспя още малко, но сънят не желаеше да ми се подчинява и умело ми се изплъзваше. " Не можеш да ме хванеш. " - казваше ми той и ми се плезеше насреща.Чудесно, щом е така.Изправих се рязко от меките, пухени завивки, отмятайки гъстата си руса коса назад.Къдриците се разпиляха по гърба ми, предизвиквайки лек гъдел у мен.Погледът ми попадна върху огледалото на отсрещната стена, наблюдаващо ме мълчаливо и замислено.Гладката му повърхност отразяваше бледото ми, леко издължено лице, с остри черти и пълни устни.Кафявите ми очи се впериха в образа, някак красив и загадъчен като призрак.Всичко това дължах изцяло на майка си, най-прелестната жена, която някога бях срещала.Нищо чудно колко мъже бяха въздишали по нея преди, ала тя беше предпочела моя скромен, обикновен, дори скучен с тази своя черта, баща.От това необичайно съчетание се бяхме родили аз, Арабела, и моято по-малка сестра - Ефросина.Странните имена бяха страст на майка ми, често слущах безкрайните й истории за това как беше решила да ни кръсти точно така.Както и да е, едва ли ви се слуша това вмомента.
Четири часа по-късноБеше станало невероятно тъмно, а часовникът показваше едва 4 и 20.Вероятно това се дължеше на датата - 15 декември - няколко седмици след навършването на заветните 15 години. Не се чувствах по-различно, дори сега, когато бях с една година по-голяма.И какво точно променяше това? Бях изтърпяла толкова болки, неприсъщи, непознати за децата на моята възраст, които сега най-вероятно се намираха на топло и сигурно място, при семействата си, подготвящи се за празника.А аз бях взела решението, което щеше да промени завинаги целия ми живот, или по-точно - да го отнеме.Нямаше смисъл да го обмислям.Откъдето и да го погледнех, нямаше смисъл, нямаше капчица надежда в това да се събуждам рано сутрин и да знам, че това ще е поредният, лишен от чувства и емоции, ден.
Цикламеният залез изпълваше небето, свенливо усмихнало се на последните слънчеви лъчи, подготвящо се да приеме копрнената нощ като гостенка в дома си.Гъстите облаци се движеха мудно, в крайна сметка, нямаха за къде да бързат, никой не ги чакаше.Пръстите ми напипаха малкото пакетче, скрито на сигурно в задния джоб на артистично избелелите ми дънки.Не исках да отлагам.Нямах търпение да изпитам онова чувство на щастие, еуфория, което се зараждаше всеки път, щом бялото вещество докоснеше ноздрите ми.Поне нямаше да умра в болки.Щях да бъда щастлива в последните си мигове.Всичко беше пределно ясно в съзнанието ми, преди да спра да си броя линиите, чието количество нарастваше неумолимо бързо.
Дори вече не различавах нищо в тъмнината, усещах единствено свитата банкнота от 50 евро в ръката ми.
***
Ако целта ми беше да се самоубия, е , определено не бях успяла.Признаците за това бяха на лице - сърцето ми биеше, макар и слабо, очите ми потрепваха едва - едва, в опит да се отворят, главата ми пулсираше и имах силното желание да повърна.По дяволите.Явно по този начин щях да завърша и деня, както го бях започнала.Както го започвах винаги.
След няколко месецаВечерта надничаше иззад завесите, лунните лъчи бяха изместили яркия блясък на слънцето.Погледът ми се рееше из празното пространство, опитвайки се да открие нещо интересно, върху което да се съсредоточи и изследва.За жалост обаче, такова липсваше, за това просто се примирих да гледам невиждащо пред себе си и да мисля за случайни неща.И изведнъж го усетих.Чувството, което ме обзе беше по-различно от всяко друго, преминавало през мен досега.Странно, но в същото време красиво.Можех да го опиша само с една дума - еуфория.Но след по-малко от секунда то изчезна, беше рязко избутано от друго, не толкова прекрасно чувство.Меланхолия.
Допълнително : Героинята страда от биполярно разстройство (Класифицирано като психично заболяване, психично отклонение, което се характеризира най-вече с промяна в настроенията. Епизоди на депресия и меланхолия са последвани от периоди на еуфория. Именно това състояние психиатрите наричат мания. Тези епизоди са циклични, но между тях може да има периоди от време без никакви признаци на заболяването.)
Чет Юли 11, 2013 2:23 pm by 
