Дома на Влад.

Брой мнения : 14 Join date : 29.12.2011

Откакто се бе преместил в града, Влад живееше в мъничка къщичка, общо-взето на сред гората. Беше отдалечена от всичко и му трябваше цял час, за да стигне до центъра на градчето, но той и без това рядко се навърташе там. Имаше прекалено много хора. А големите шумни компании бяха нещо, което избягваше още от дете. Може би точно затова харесваше мястото. Заради тишината. И най-вече заради липсата на досадни, пискливи, вечно оплакващи се съседи.

Брой мнения : 10 Join date : 30.12.2011

Бях в рая. Ярката светлина ми го подсказваше. Ярките цветове ми го нашепваха, я тялото ми беше леко като перце. Носех се над безкрайните лабиринти от снопове слънчеви лъчи. Блаженството се беше разпростряло из цялото ми същество. А най-хубавото - нямаше болка. Нямаше го онова ужасно, разкъсващо те отвътре чувство. Беше прекрасно.
- Хей! Ще отвориш ли очи най-после ? - прозвуча раздразнен глас някъде съвсем близо до мен. Можех да усетя топлия дъх, който погали сетивата ми и ме прикани да отворя очи. Някак си, съвсем автоматично, по команда на някакъв заровен дълбоко у мен инстинкт, го направих. Клепачите ми потрепнаха леко, миглите ми погъделичкаха кожата под веждите ми.
Обстановката наоколо ми беше напълно непозната. А и бегло помнех какво се беше случило преди това. Единственото нещо, което ясно се беше запечатало в съзнанието ми, беше онази болка - дива и изгаряща.
- Къде съм ? - гласеше логичният ми въпрос, едва излязъл от пресъхналите ми, жадни устни. - Какво стана ?
Надявам се този мъж да разбираше колко усилия ми струват тези прости изречения. Той не си направи труда да ми отговори, което страшно много ме подразни и предизвика поредната смяна на настроението у мен. Отново към негативна посока. Не, не гняв. А раздразнение. При това доста силно и завладяващо. Ако можех да се надигна, оо, щях да се опитам да му привлека вниманието по някакъв начин. Може би с някоя ваза по главата...

Брой мнения : 14 Join date : 29.12.2011

Два часа, цели два ценни, изгубени часа странното непознато момиче бе лежало в безсъзнание на леглото на Влад и въпреки постоянните му нервни потропвания с крак по дървения под, тя дори не бе помръднала. Беше нормално и Влад го знаеше, ала нещо продължаваше да го изнервя. Сякаш всичко, струпало се на главата му тази вечер имаше нужда от подкрепление, фактът, че не можеше да каже какво го изнервя, го изнервяше още повече.
"Най-накрая.", въздъхна той мислено. Най-накрая бе отворила очи. Настоятелният й поглед отново се втренчи в него. Този път какво искаше? Може би й се причуваше. Което би било нормално след количеството изгубена кръв...
- Има ли значение? - изръмжа Влад, чиито нерви изглежда бяха решили, че им е дошло в повече. Като че ли започваше да съжалява, че нещо я бе откъснало от съня. Или просто искаше цялата тази странна ситуация да свърши и да се върне към обичайното си, отегчително ежедневие.
Сибирския студ отдавна бе потиснал и последните опити на съзнанието му да провокира някакви по-силни емоции, което попречи на упоритият му мозъчен механизъм да го накара да се чувства гузен. И все пак... някъде дълбоко в него явно бе останала някаква капчица човечност, макар и съвсем незабележима. И въпреки че и никой от двамата да не го осъзнаваше, тази непозната се бе погрижила да я извади на повърхността. Именно тази капчица човечност предизвика у него някакво странно, непознато чувство. Влад се смути, ако това, което се случи с него изобщо можеше да се нарече така.
- На сигурно място си. Изгуби много кръв, но... ще се оправиш. Вече си добре. - добави той накрая.
Неуспешен опит. Разговорите бяха още едно от нещата, които го изнервяха. (Както почти всичко останало между другото. Но като че ли те се справяха най-добре.) За момент му се прииска отново да се озоват при реката, наобиколени от изгладнялата глутница. Там поне имаше някакви идеи какво да прави.
Не би го признал дори пред себе си, но стоящ на ръба на леглото, стараейки се да избегне погледа на раненото момиче, Влад се чувстваше безпомощен.
Не бе длъжен да й отговаря. Не бе длъжен да я засипва с обяснения за случилото се, още по-малко да я успокоява. Не бе длъжен дори да стои над нея, сякаш бе малко момиченце, нуждаещо се от грижите му. И все пак се опитваше. Въпреки че знаеше колко трагични бяха жалките му подобия на опити. Едно тъничко гласче в мозъка му прошепна нещо, което го накара да застине на място. Думата отекна в главата му отново и отново, сякаш се бе хванала в някакъв невидим капан. "Защо. Защо. Защо..." Защо наистина?! Прерови съзнанието си за отговор, но единственото, което чуваше, бе въпроса.
Погледът му отчаяно затърси спасение, но малката слабо осветена стая сякаш само примигна, надсмивайки му се.

Брой мнения : 10 Join date : 30.12.2011

Обяснението, което ми даде, беше крайно оскъдно и незадоволително. Но явно повече не можех да очаквам от него. Беше си такъв и аз нищо не можех да направя, за да го променя. Е, ако не друго .. поне можех да говоря. Това беше нещо, в което ме биваше още от малка. Никога не млъквах. Не знам, дарба ли беше това или проклятие. Нещо средно между двете, може би. Познавах отлично това настроение, което вмомента си проправяше път към съзнанието ми. Еуфория. Възбуда. Сега никой не можеше да ми затвори устата. Нямаше така сила, която да ме накара да млъкна. Внезапният прилив на енергия ме накара да скоча от леглото, но раненият ми крак не ми позволи да направя повече от една крачка, преди да се строполя на пода и да изохкам от остротата, която ме проряза. По дяволите! Непознатият клекна до мен, наблюдавайки ме със своите непроницаеми, лишени от всякаква емоция, очи. Не обичах да виждам такива погледи - караха ме съвсем за загубя и последната капка надежда, стаена някъде дълбоко в мен. Дори в очите му да плуваше тъга, пак щеше да е нещо. Поне да изразяваха някакъв миниатюрен зачатък на чувство .. Но нее. Такова нещо нямаше. Изглеждаха ми като мрачна, пуста и тайнствена гора. Можех да се изгубя сред гъстите дървета.
- Всъщност, аз дори не знам името ти, но предполагам, трябва да ти благодаря. Няма как да съм се озовала тук без твоята помощ. - задърдорих аз, колкото да смекча мълчанието между нас. Беше мъчително и трудно го понасях. - А на колко си? Или не искаш да споделиш тази информация с мен .. Е, жалко. А може би, мога да улуча. 20 .. не, почакай, 25 ? 23 ? Да, май си на толкова. Изглеждаш доста по-мъдър за годините си. Има нещо в изражението ти. Не знам какво е, но определено ме вбесява.
Трябваше да млъкна, ала не можех. Както вече споменах, нищо не беше в състояние да ме накара. Глупава болест. Мамка му! Опитах да запуша устата си с ръка, опитах се да използвам собствената си воля. Успях точно за една секунда, после си поех дълбока глътка въздух, търсейки начин да изляза от глупавата ситуация. Но такъв не се забелязваше на хоризонта.
- Е, не точно вбесява .. дразни ме. Дразниш ме с това твое държание. Знам, че ти пука. Дори мъничко, обаче ти пука.
Една от лошите страни на това да изпадна в еуфория - говорех само истината. Всичко излизаше наяве.

Брой мнения : 14 Join date : 29.12.2011

Прекалено много въпроси. Практиката на Влад му подсказваше, че прекалено многото въпроси водеха до прекалено много отговори. А прекалено многото отговори разкриваха прекалено много информация. Не можеше да си го позволи. Нямаше ни най-малка представа кой по дяволите стоеше на пода...
На пода! Кога се бе озовала на пода?!
Влад я повдигна нежно (доколкото изобщо бе способен на нещо, доближаващо се до нежността) и я постави на леглото.
- Това беше глупаво. - отбеляза простичко той. - Няма смисъл да се опитваш да станеш, изгубила си прекалено много кръв и следващият път вероятно ще припаднеш отново. И би било мило от твоя страна да не се опитваш да ме удариш отново, дори и всяка моя дума да те дразни. - Лека нотка на подигравателност се прокрадна в гласа му, когато произнасяше тези думи.
Отново на въпроса. Нямаше ни най-малка представа кой по дяволите лежеше на леглото му и го бомбардираше с въпроси, които той дори не успяваше да запомни. Току-що бе изслушал обстойния й анализ за същността му, време бе за размяна на ролите. Този път обаче пиесата щеше да бъде изиграна скришно. Беше проницателна. Което я правеше опасна. Повече, отколкото му допадаше. И всичко, което каза за него... Е, не бе вярно до последната думичка, но бе по-близо до истината, отколкото му се искаше да признае. Определено умееше да се забърква в неприятности, което донякъде смекчаваше опасността й.
Влад тръсна глава и като по команда всички мисли в главата му се скриха достатъчно далеч, че да не го притесняват поне в следващия един час. Не обичаше тази част. Това бяха просто някакви сухи анализи. Много повече можеше да научиш от друго.
Малките жестове, които мислиш, че никой не забелязва. Някоя простичка дума, измъкнала се от скривалището си в грешен момент.

Вече познаваше противника си, време бе за смяна на тактиката.

- Влад - ясно произнесе той. - Името ми е Влад. Колкото до годините... далеч си от истината. Знам, че не отговаря на въпроса ти, но е единственото, което мога да кажа. - "Което искам да кажа", поправи се мислено.
Отвори уста да продължи с отговорите, но думите замръзнаха неизречени на езика му. Бе казала, че я дразни и това го караше да се чувства странно. Не защото не можеше да понесе мисълта, че нещо в него би могло да дразни околните. Както казваше тя "не му пукаше". Не и за това. Нещото, което предизвикваше онова странно чувство в стомаха му бе фактът, че някой изобщо имаше мнение за него. Персонално мнение. И може би отношение.
Колкото и да ги търсеше, подходящите думи всеки път си намираха нови и нови скришни места и той всеки път се отдалечаваше все повече от тях. Казано на нормален език, нямаше никаква идея какво да отговори.
- Може би си права. - реши все пак да се пробва. - Може би наистина ми пука. Не знам какво е чувството. Не си спомням да съм го изпитвал преди. - Беше честен. По-честен, отколкото някога изобщо бе бил.
Нервните му обиколки из стаята започваха да му омръзват. Седна на леглото до момичето, чието име още не знаеше. Големите й, проницателни очи срещнаха неговите и той извърна глава.

Брой мнения : 10 Join date : 30.12.2011

Но се случи чудо. Той отговори на въпросите ми. Поне опита, поне на някои от тях. А аз имах още много. Дори не предполагах колко много можеше да произведе съзнанието ми за такова кратко време. Бях способна на всичко. Многобройните ми, разнообразни състояния ми го бяха доказвали неведнъж. Сигурна бях, че имам още много да уча за тази моя болест, придобита вследствие на употребата на наркотици. Всъщност, тя ме беше научила на доста полезни неща, въпреки че така я ненавиждах и се молех някой ден просто да се събудя и нея да я няма. Съзнанието ми да бъде напълно пречистено. Естествено, не знаех дали подобен вариант съществува, бях се ровила дълго, но не бях открила нищо, което да може да ми подскаже съвсем мъничко за това какво ме очаква през останалите ми години.
Влад. Така се казваше този привлекателен, млад мъж, със студен поглед и груби маниери. Тепърва имах да уча много за него. Хладните му ръце ме обгърнаха, помагайки ми да се изправя от жалката поза, която бях заела на пода. Защо винаги трябваше непременно да се излагам ?! Тогава рязко осъзнах, че вмомента бях напълно спокойна. Никаква емоция, по-различна от това, не царуваше в главата ми. Колко беше хубаво само. Отдавна не ми се беше случвало. Не помнех някога да съм била толкова ведра .. колкото в този миг. Най-после можех да водя нормален разговор. Ако той пожелаеше.
- Влад .. Хмм, знаеш ли, че името ти има славянски произход и както само можеш да предположиш, означава " владея " ? Това ми е нещо като хоби. Винаги съм се чудила дали името влияе над човека и неговия характер ..
Уупс, май отново се бях разбърборила. Наистина трябваше да се науча да си държа устата затворена. Поне от време на време. Щеше да ми е от полза. Очите ми го наблюдаваха настойчиво. На него обаче това не му се понрави и той бързо извърна глава. Какво ли го караше да се смущава от мен ? Исках да го попитам, но нямах нужната смелост за това. Това, че той не желаеше да ме поглежда, не означаваше, че аз не можех да изучавам лицето му. Сега, сякаш изглеждаше по-различен от преди. Някак си по-отпуснат. Не беше така напрегнат. Зачудих се дали това не беше просто игра на въображението ми или наистина беше така ? По-вероятно ми се струваше първото.
Точната дума, която го описваше, беше " забележителен ". На едно момиче щеше да му бъде трудно да не го загледа. Да не види силните му ръце, перфектно изправената стойка, нашепваща за лидерство, изваяните му гърди и потайното му излъчване. Даа, определено беше красив, а аз определено трябваше да спра да го зяпам ...

Брой мнения : 14 Join date : 29.12.2011

Да, можеше да се досети, въпреки че никога не му бе хрумвало. Все пак се наричаше руснак, макар и той да не бе напълно сигурен, че не греши. Странното в случая бе откъде се досещаше тя? Не приличаше на момиче, израстнало в неговия край. И то никак.
Поредното ново чувство.
Изгарящата вълна от любопитство запълзя бавно по тялото му, карайки го да затрепери. Не можеше да си спомни кога за последно бе изпитвал нещо толкова силно. Не можеше да си спомни кога за последно изобщо бе чувствал нещо. Сега го усещаше. Усещаше го във всяка една частичка от тялото си. Караше кожата му да настръхва, а гласът му да трепери. Замъгляваше мислите му.
Вече не можеше да прецени дали бе само любопиството. Струваше му се, че цял потоп различни емоции се бе просмукал във всяка една клетка от мозъка му. Сякаш се бореха за частичка от душата му.
Чувстваше, че не може да се справи. Te бяха по-силни от него. Години наред Влад бе бягал от тях, бе се крил в мрака като малко дете. И най-вече... бе повярвал. Бе повярвал, че е успял да ги победи.
И ето, че сега бяха тук. Бяха тук, за да му покажат, че никога нямаше да успее да избяга. Никога нямаше да успее да ги надхитри, колкото и да искаше да го вярва. Защото те щяха да го следват. Да се влачат по земята след, да изскачат от тъмните ъгли, да му се усмихват коварно от прага на къщата му.
Усещаше как се бореха с преградите в ума му, как безмилостно разкъсваха мислите му и го караха да им се подчинява.
Искаха да говори с нея. Искаха да прави всичко, което досега упорито бе избягвал. Искаха да почувства близостта на друго човешко същество. Ала не физическата. Достатъчна му бе физическата близост с жертвите му, когато затаил дъх, слушаше шепота на последните им думи.
- Мой ред да задавам въпроси. - започва бавно той. Опитваше се да внимава. Знаеше, че лицето му никога не би го предало и не би издало състоянието, в което се намираше, но не беше толкова сигурен в гласа си.
Засега се справяше добре.
- Коя си ти и какво по дяволите се случва с настроенията ти?!
Грешка. Това вече беше грешка. Гласът му го издаваше. Мислите му го бяха предали. Знаеше, че не трябва да задава този въпрос. Но те го искаха. А бяха толкова по-силни от него...

Брой мнения : 10 Join date : 30.12.2011

Ала не можех. И това ужасно много ме изнервяше. Не, не, не. Нямаше да се поддам на поредната вълна, която заплашваше да се разбие в спокойния ми бряг. Нямаше да го допусна. Щях да запазя самообладание. Дължах го, ако не на себе си, то поне на Влад, който нямаше и на идея какви бурни емоции бушуваха в мен и колко често се сменяха те. Колко непостоянни и непредвидими бяха.
Въпросът му ме изненада. Искаше да знае повече за мен. Бях пробудила интереса му ? Най-накрая! Не очаквах, че това можеше да се случи. Всичко около него беше забулено с тънък пласт магия и тайни. Толкова привлекателно и съшевременно плашещо.
- Даа, съвсем забравих да се представя. Името ми е Арабела, кръстена съм на баба си. - " Но това едва ли те интересува . " добавих мислено. - Вероятно искаш да знаеш на колко години съм - 21, обаче чувствам, че съм на много повече, защото ...
И тук идваше въпросът. Защо ? Защо се чувствах на много повече ? Как можех да му обясня всичките глупости, които бях вършила през времето, когато все още имах семейство, нормален дом и приятели ? Можех ли да се оправдая ? А имах ли правото ? Нее, то отдавна ми беше отнето. Пък и не мисля, че заслужавах прошка за действията си. Нима точно аз можех да претендирам за подобно нещо ? Всеки друг, но не и аз.
- Колкото до настроенията ми .. хм, няма да ти е лесно да го проумееш. На мен самата ми беше трудно, а аз съм потърпевшата .. Прави си изводите!
Поех си дълбока глътка въздух, преди да продължа.
- Страдам от биполярно разстройство. Тоест, преведено на нормален език, прекалено чести смени на психическите ми състояния. В един момент мога да съм в меланхолия, светът да ми изглежда като най-мрачното възможно нещо, което всъщност си е точно така. Но мога да бъда и весела. До такава степен, че да изкарам човека до себе си от търпение, както и май успях при теб. Емоциите се вихрят в мен, необуздани, неспирани от никого. Периодите са както кратки, така и дълги. Мога да съм в еуфория цяла седмица или дори месец. И обратното. Възможно е всичко това да трае само секунди и после да дойде поредната смяна. Не знам дали е възможно да се контролира. Но осъзнавам, че тази болест извика нови качества, за които дори не съм и предполагала. Ще ми се да можех да разбера дали някога отново ще бъда нормална ...
Ха, да бе, как пък не. Нормална ?! Кога ли изобщо съм била ? Имало ли е секунда през целия ми живот, когато съм разсъждавала трезво ? Май не ... Погледът ми се прикова в него, в очакване на заветната му реакция. Тялото ми се напрегна, но този път нямаше нищо общо с другото напрежение, което изпитвах, когато наближаваше моментът за новото настроение. Изгарях от желание той да ме хареса, да се впечатли от мен, да поддържам интереса му жив. Да, всичко това беше много, много глупаво, ала не съумявах да го контролирам, колкото и силно да желаех. Не зависеше от мен, както и повечето неща в този живот ...

Брой мнения : 14 Join date : 29.12.2011

Арабела.
Биполярно разстройство.
Еуфория. Меланхолия.
Не искаше да чува този отговор. Не искаше да знае всичко това. Не искаше да се намира в тази стая и да гледа Арабела втренчено, защото не бе способен да каже и думичка.
Твърде много. Всичко бе твърде много. Бяха зададени твърде много въпроси. Стените на малката, затъмнена стая бяха станали свидели на твърде много емоции; бяха се превърнали в изповедници на твърде много тайни. Тайни, чиито време и бяха място, бяха някъде далеч-далеч от тук. Думи, които изобщо не трябваше да бъдат изричани.
Главата на Влад запулсира бясно. Всяко едно мускулче в тялото му го болеше и усещаше, че не може да помръдне. Емоциите се скупчиха около последните останали трезвени мисли, въртящите се в главата му. Последен удар. И после гръм.
Болката утихна, чувстваха изчезнаха, мислите му се проясниха. Не можеше да определи дали се чувства празен... или по-скоро облекчен. Безизразното, лишено от емоции, изражение отново се върна на лицето му, готово да защитава позицията си колкото може по-дълго. Той се изправи и с бавни, внимателни крачки отиде до прозореца. Отвори го рязко и остави острият полъх на вятъра да прореже пребледнялото му лице. Арабела... Трябваше да каже нещо. Влад, обладян от порива на емоциите, вероятно щеше да й отговори. Влад, неосъзнаващ действията си и оставящ чувствата да надделеят, може би щеше да застане до нея и някак да я накара да се почувства по-добре. Ала сегашният Влад, освободил се от веригите на всичко, което бе диктувало действията му досега, просто замълча и се загледа в далечината. Онази част от него, която би изпитала някаква нужда да отговори на момичето, го бе напуснала отново, позволявайки на студената черна празнота отново да се настани в душата му. Той бе Interfector, а не някакво лигаво чувствително момченце.
Влад затвори прозореца и правейки всичко възможно да избягва погледа й легна на земята до леглото.
- Става късно. Ако искаш да имаш поне малко сили утре, трябва да поспиш. - гласът му прозвуча по-студено, отколкото бе очаквал.

"Homo praesumitur bonus donec probetur malus.", промърмори той преди да се обърне на другата страна.

Брой мнения : 10 Join date : 30.12.2011

Очакванията ми не бяха оправдани. Естествено. Както винаги. Както винаги животът играеше срещу мен. Какво толкова бях сторила ? Нима нямаше и други такива като мен ? Нима аз заслужавах студеното му, презрително отношение най-много от всички ? Отговорът прокънтя в главата ми безмилостно. Да. Да, разбира се.
Ок, преструвай си се на студен, жесток и груб. Само че ти разкри една малка част от себе си пред мен днес. Това няма как да го забравя. Колкото и да ти се иска, няма, пък и желанието отсъстваше тотално. А дори и да го имаше, нямаше да мога. Изводът беше прост. Всичко бе приключило тук и сега, с подканата му да си лягам. Все едно бях някое малко дете, което не знае кое е най-добро за него, сякаш нямаше да се справя сама. Как пък не!
Внезапно надигналата ми се гордост ме накара да се усмихна. Не беше точният момент да бъда спокойна. Трябваше да отвърна на удара, който Влад ми беше нанесъл. Само че точно в този миг не ми хрумваше нищо подходящо. Извъртях се бърза на другата страна, така че да не мога да виждам лицето му. И какво, по дяволите,щеше да му стане, ако легнеше от другата страна на леглото ?! Нямаше да го изям ? Нито пък щях да го убия. Е, негова си работа.
За моя най-голяма изненада .. заспах почти след няколко неуспешни опита на натежалите ми клепачи да се преборят с настъпващия величествено сън. Предадох се без бой, отчаяно се нуждаех от малко доза енергия. Но нещата не ставаха така лесно. Почти веднага след като се унесох, сънищата започнаха. Поеха ме в обиятията си като бебе и затананикаха приспивната си песничка. Щях ли поне веднъж да си почина истински ? Явно не ..
Съзнанието ми се люлееше полубудно из опасните вълни на кошмарите. Чувството обаче беше напълно измамно. Съзнавах го дори насън. Неясните картини придобиха по-ярки цветове и форми. Вълци ? Вълци. Те бяха близо. Усещах ги. Отново онази паника ми го подсказа. Водена изцяло от подсъзнанието си, се изправих бавно от меките завивки. Трябваше да му кажа. Той трябваше да бяга. И този път да не ме спасява. Нямаше смисъл. Само щях да съм му в тежест, докато се опитваше да се измъкне. Смътно усещах болката в крака си. Тя нямаше значение сега. Само той беше важен. Вложих цялата си енергия в изведнъж омекналите ми китки. Разтърсих го здраво - доколкото можех като се имаше предвид неговото мощно тяло. Той леко се размърда, но не даде никакви ясни признаци за евентуално събуждане. Изръчках го в ребрата, с надеждата най-накрая да отвори очи. Никаква реакция. Изритах го в крака, с което единствено си докарах още болка в и без това нашарените ми от синини крака. Влад най-после реагира и скокна бързо от мястото си. Но беше вече късно. Енергията ми ме напусна и аз отново се озовах долу, на твърдо и неудобно място. От устните ми се изтръгна смях.
- Те бяха тук. Те бяха тук. - заповтарях аз и почти веднага изпаднах в безпаметен сън.