Крайбрежията на реката

Гост

Как се бях озовал наполовина в реката, наполовина на брега? Интересен въпрос, който имаше сложен отговор..Добре.Сложен колкото рецепта за пържени яйца.И все пак вие едва ли бихте искали да затормозявам главите ви с никому ненужни ретроспекци, обхващащи основно една пиянска вечер и..печелите.Напих се.
Имах късмет.Наоколо всичко бе в дървета и безмилостно напичащото слънце не можа да се докопа до моята предрасположена към..хъм, изгаряне кожа.Черните ми дънки бяха подгизнали, а на лицето ми все още грееше пиянска усмивка.Хубавото на това да си вампир, е, че когато се напиеш приятната топлина достига до теб..но махморлукът остава далеч.Това бе причината да се изправя толкова бързо от мократа повърхонст и да се насоча..Ами нямах си и на идея.КАто се имаше предвид, че е ден и че опастността да стана на печен вамриски въглен е реална, предполагах, че щеше да е най-добре да се крия в сенките.
Издърпах телефона от джоба си и натиснах голямото кръгловидно копче в центъра на клавиатурата.Воаля..моят път към бягството в лицето на анвигационната система..
-Не работи?!-извиках толкова силно, че си спечелих неудобрителен поглед от една жаба, излязла да се попече върху голям жълтеникав камък
-Глупави китайски телефони..-продължих мърморещата си реч
Реших да се спусна надолу, пък може би щях да намеря пътя.Нали бях роден в неделя, а в личния ми хороскоп пишеше, че това е ден на късметлиите.Е, не беше много късметлийско да ме полеят с шампанско точно на рождения ми ден..нито пък голям черен котарак да стане причината да завъртя рязко кормилото на ръждясалия си пикап, в следствиена което да се озова наполовина в река..Не, съвсем късметлийско си беше..просто водата ме теглеше по необясним начин.Както сега.Как иначе бихте си обяснили събуждането ми именно тук, на това необичайно място, чийто основни обитатели са тлъсти зелени жаби и братовчедите комари.
Внезапно две фигури изплуваха на хоризонта и предишнато ми изказване, че водата ме тегли по необясним начин се опроверга с пълна сила.
-Госпожице Суей!-извиках и размахах театрално пръст
Пренабрегнах другото момиче..но все пак не бях виждал Мериън откакто...Хъм, откакто по погрешка се омотах в прането и преди година, докато бягах от едни доста вкиснати преследвачи..Добре, понякога не усещам какво казвам..и ..ами, възможно е да съм обидил някой и друг член на мафията.
-Точно за вас си мислех!

Пп:Боже, колко кратко е ;д

Брой мнения : 31 Join date : 06.12.2011

Спокойствие. Една толкова прекрасна дума, която звучи толкова прекрасно и има такова прекрасно значение. Спокойствие е когато си стоиш необезпокоявана на брега на малко, плитко, пълно с хладка вода поточе, и си потапяш вече мокрите крайници вътре, и мяташ малки камъчета, които раздират водната повърхност, и вдишваш мекия мирис на растителност, кал и цветя, и когато си говориш за маловажни теми на тих глас с новите ти познати, в случая Тори.
И винаги в тези моменти на пълен баланс с природата, господин Немски Акцент се появява като слон в стъкларски магазин и те изкарва от приятния транс на спокойствието. Последния път когато го видях пак го направи. Седях си спокойно на терасата и гледах раззеленяващите се дървета, когато гореспоменатия претърча през току що проснатите дрехи все едно му бяха запалили безценните панталони. Не ми стигаше той, ами и някакви странни подозрително изглеждащи хора го следваха със същата скорост. Да, животът ми не е лесен.
- Госпожице Суей!- провикна се Оливър от малко по нагоре по течението на поточето. Не, помислих се. Нямаше начин да е истина. Неговата височайша особа не можеше да бъде тук. -Точно за вас си мислех!
Клямбучкайки се ту на едната, ту на другата страна нашият глуповато ухилен герой се дотътри малко по-надолу в моя посока. Нещо не беше наред. Славеше се с перфектен баланс и не чак толкова перфектна адекватност, но поне успяваше да прикрие липсата на тази част от човешкото тяло, която се нарича ум.
- Пил си, - обобщих наблюденията си в едно кратко и ясно твърдение. Няма грешка. Само какво толкова е пил, че да стигне до местност, която е на минимум километър във всяка посока от който и да било бар?
Извиних се на приятелката си и с леко загрижен, леко злобен поглед тръгнах към Оливър. Беше ми много неприятно да я оставя, въпреки че фактически се бях натресла тук при нея без покана докато тя си се разхождаше сама. Метнах назад още един извинителен поглед на Тори, грабнах ухиления идиот за ръката и го затеглих нагоре. Никога не бих предположила, че е толкова тежък. Принципно той носеше мен, а не обратното. Но поне трябваше да се радвам, че не му беше дошла идеята да седне или пък не дай си боже да легне. Това щеше да бъде истинско изпитание за мижавите ми мускули и дори и за нервите ми от калена стомана.
- Пияна свиня.. - промърморих с усмивка спомняйки си всеки път, когато се бяхме напивали заедно.

Гост

Дефинирайте думата „бивша”.За вески има различно значение, но то естествено е повлияно от някой спомен.Е моят спомен бе как в една ясна утрин се събуждам сам в изпомачканото легло, а госпожица Суей е изчезнала безследно...Без да разчисти купчината чинии от мивката.Нима животът бе справедлив...Ни най-малко, бях озъснал докато търках кетчуп петно от порцелановата повърхност на чиния , за чието съществуване не бях подозирал.
Но Мериън щеше да открие изненада..още щом решеше да се качи на влака ..или пък още щом се озовеше на касата с чифт високи обувки и кредитна карта под ръка.Не знаех дали е била на гишето в гарата, или зад стъклените витрини на местния мол, но тя бе разбрала, че съм докарал златната и кредитна карта до състояние, наречено „надхвърлен лимит”.
Затова се и върна.
-Оливъъъъъър!-гласът и ме накара да си направя асоциация с невръстно дете счупио ваза и майка му, който е хвърлила двеста долара за въпросния стълен предмет
Момичето стискаше тиган в ръцете си и ме гледаше като полицай тинейджър, който току-що е надраскал с боя огромен розов череп върху стената на управлението.
Потикван от едничката мисъл да спася животеца си, аз бях хуснал през малкия апартамент, който се водеше „наш дом”.Това че не обичах да подреждам, най-накрая ми се бе върнало, пращайки наемните си убийци в лицето на няколко несъвместими чорапи на точки.
Подхлъзнах се и паднах по гръб, а следващото нещо, което видях, бе дъното на тигана..Трябваше да призная, че бе хубав тиган.Незалепваща повърхност, оребрена част, за по-лесно пържене и...бяла дръжка за удобен захвад.
Ех...
Разтърсих глава, за да проясня мислите си и да се съсредоточа върху настоящето.Ръката ми обхвана раменете и, предърпвайки я по-близо до мен.
-Аз ? Пиян..-засмях се високо и обърнах глава в посока на госпожица Суей-Съжалявам мила, но не ти запазих нищо...Може би следващия път?
Либералните двойки с пиянска зависимост живееха по-добре..Беше доказано не се шегувам.Леко накуцващия Клаус, който бе наш съсед, бе направил кратко, но задълбочено разследване, породило спор между нас...и се бях оказал прав.Аз и Мериън живеехме добре в компанията на бар, зареден догоре с уиски и водка.За разлика от самия Клаус и неговата приятелка, мъкнеща го по моловете за ухото.

Брой мнения : 31 Join date : 06.12.2011

Оливър сложи ръка около раменете ми и ме дръпна още по-близо. В един и същи момент в главата ми като торнадо се завъртяха дузина мисли.
Първо на първо, беше си същия. И сега, и в ранните дни, когато се разхождахме ръка за ръка боси по плажната ивица на някакво малко градче. И когато едва не подпали къщата при опит да ми сготви закуска за рождения ден.
Беше мил жест, но завърши фатално Всеки път, когато разказвам тази история, който и да ме слуша започва да съжалява тогавашното ми гадже за тоталната абсолютна липса на готварски умения. Но той си заслужаваше уважението на всеки един от тях. Все пак бе успял да подпали кухнята докато сипваше корнфлейкс в купичката със зелени и лилави кравички по нея, която много обичах да въртя около центъра и, защото имах чувството, че кравичките се гонят с подскочно бягане. Но ето, че спомените ме изтегляха далеч от главната идея на мислите ми.
Та той си бе същия и в онзи ден когато ми идеше да го удуша със собствените му смрадливи чорапи, защото ми беше изцедил кредитната карта до последния цент. И сега, преметнал ръка около мен си оставаше непроменен.
Второ на второ, оптимизмът ми вече крещеше от гордост, че е открил нещо хубаво в ситуацията. Явно беше вече, че може да ходи и сам, стига да има цел и посока. Оставаше само да си стои прав и да не реши да поседне до някой сенчест ствол.
Трето на трето, не бях пила напоследък, но ароматът на висококачествена водка примесена с остатъчните следи от неговия парфюм ме лъхна и се заседя в главата ми, изпълвайки ме с идеи. Да, обичах да пия. Да, разпознавам алкохоли по миризмата. Да, напивала съм се солидно количество пъти. Не, определено не, аз нямам проблеми с алкохола!
Четвърто и може би най-важно. Колкото и да ми се щеше да имах един хубав бързо загряващ като яростта ми тиган, с който да му напомня с чия карта си плащаше алкохола, все пак си го обичах. Донякъде. Като приятел. Все още си беше онзи мой олигофренясал Оливър и бях сигурна, че ще се разтопи ако го заведа у нас и му направя гофрети. От онези пухкавите, леко загорели с ягодово сладко.
- И какво те води насам, заблудена подпийнала душицо? - поптах с трагично звучащ глас и дълбоко усъвършенствано преиграване.
Вече виждах прекрасната си среднощно синя кола, която сякаш ме викаше към кожените си седалки. Ето това вече беше моята истинска любов. Измъкнах ключовете си някъде дълбоко от чантата си и натиснах копчето. Синята красавица ми смигна в отговор.
Бутнах ръката на Оливър, отворх вратата на колата и посочих с пръст мястото до шофьора в очевидно заповеднически жест, след което зачаках отговор и на него и на по-ранния си въпрос.

Гост

-Брей...и кой финансира това чудо?-повдигнах вежда, изправил се в лице със синята лъскава действителност, четири по четири, съдейки на пръв поглед
Е, аз си бях манияк на тема машини, задвижвани на дизолава или нефтена основа/това изключава дърворезачките/.Но това, което се водеше горд носител на определението кола, аз наричах консервена кутийка на два крака..пардон, на четири гуми.Ала ако оставех хапливите думи да излязат от устата ми..то щях да се простя с безплатния превоз, както и с евентуална закуска, приготвена от самата Мери.А тя определено можеше да готви, в това бях убеден.
Дебелата сянка, която хвърляше близкото дърво, скриваше опулената физионовмия на слънцето и ми служеше като умел помощник в безопасното сядане до шофьорското място.Е, имах късмет.Днес нямаше да стана на препечена филийка..или ако станех, то не слънцето щеше да евиновно.
-Знаеш ли слънце-ухилих се при употребата на това определение, защото и то, и бившата ми приятелка бяха еднакво смъртоносни-Сигурен съм, че още не можеш да ме забравиш..Но това е нормално..и ето ме тук.Реших, че ще е хубаво да си припомним старите времена.
Тя пъхаше ключа в стартера, а хард дискът ми се впусна в трескави размисли къде ли точно отивахме..
Да предвидиш някое от действията и си бе равносилно на това да уцелиш шестица в шест от четирдесет и девет..което ми напомни да проверя някой от изпомачканите фишове, прилежно сгънати на това, което обичах да наричам „стилно изпомачкана топка” във вътрешния джоб на якето ми.
Едино поглед ми бе достатъчен да осъзная, че нямам яке..Е, явно наситна бях „заблудена подпийнала душица”.Къде ли го бях оставил? Ами ако бях спечелил джакпот и сега някоя жаба дъвчеше листчето с печалившите числа, смятайки го за..каквото там ядът жабите?
Тиха ругатня излезе от устата ми и изпълни пространството между нас...Така де.Ако вие бяхте станали милионери и бяхте изгубили фиша, нямаше ли да псувате нечовшки?
-А сега, кажи ми къде ве водеш?-реших да се разсея, концентрирайки вниманието си върху тъмнокоската
Не можех да се меря с гадателите от канал седем, затовареших, че ще е най-добре да подражавам на децата от детската градина..да задавам въпроси!Още и още..Ако питате Мери, несъмнено ще ви каже, че не подражавах на дете в този момент...
-Ти си едно вечно мрънкащо, разхвърляно, неорганицирано, хленчещо, незнащо какво иска...-това повтаряше докато ме налагаше с онзи прословут тиган..

Брой мнения : 31 Join date : 06.12.2011

-Знаеш ли слънце.. - Изтръпнах. Беше приятно и едновременно съсипващо и заливащо със спомени когато ме наричаше така и то с този глас. Сякаш всичко беше като преди и си просеше от прословутите ми сандвичи. Преглътнах и се съвзех за секунди, за да съм сигурна, че вътрешните ми спорове са добре прикрити, но знаех, че ако изтрезнее достатъчно бързо ще се усети. Прекалено добре ме познаваше.
-Сигурен съм, че още не можеш да ме забравиш.. - И ето, че бях права както обикновено. Забелязах, че няма яке и дори и да не го усещаше сега в разгара на деня, то скоро щеше да му стане студено. Въздъхнах и се реших да преровя съдържанието на бездънния ми багажник за нещо подходящо за случая. Явно беше, че после ще говорим за сериозни теми. Вероятно в познатата стара компания на алкохола. Поименно текилата, която ми подариха за рождения ми ден. -Но това е нормално.. - продължаваше да говори Оливър, - и ето ме тук.Реших, че ще е хубаво да си припомним старите времена.
Ах, тази мазна усмивка.
Затръшнах вратата след като мързеливецът се набута вътре след около минута чакане от моя страна. Направих няколко гневни крачки и дръпнах капака на багажника с все сила. Разрових малко наоколо. Не случайно не го биех всеки ден с тигана, когато си зарязваше чашата от кафето на масата, чиято покривка не се виждаше на места от трохи. И аз не бях от най-подредените хора на планетата, но пък си бях маниачка на тема чистота ако ме сравняваха с него. Измъкнах от дълбините на тъмния багажник едно сладко меко морско синьо одеяло и го преметнах през ръка.
Затръшнах и капака на прекрасната ми кола по същия начин като вратата.
Обърнах се и поседнах за секунда. Да, не, да, не. Липсваше ми, не ми липсваше. Къде са маргаритките когато ти трябват? Истината е, че когато го зарязах просто имах нужда от ново начало. Не го бях зарязала защото вече не го обичах, нищо подобно. Но ето че сега той беше тук при поредното ми ново начало.
Отбутнах се от гладката повърхност на колата и заобиколих до страната на шофьора. Вмъкнах се вътре навреме, за да осъзная, че Оливър май малко му се губи ориентацията във времето и едва ли щеше да забележи ако го зарежа за час. Е, не мисля, че съм достатъчно зла, за да го зарежа под зоркия поглед на слънцето. Знаех, че е "чувствителен към светлина".
-Оливър.. - започнах, но той бе прекалено вглъбен в мислите си. Погледна към себе си и лека изненада мина по красивите черти на лицето му. За минута или две в колата цареше мъртвешка тишина докато аз изучавах странните нетипично за него дълбокомислени изражения. После на сред мълчанието той тихо изпсува и най-накрая отново ми обърна внимание, докато пъхах ключовете в стартера. Синьото ми съкровище измърка доволно под напрежението върху педала за газта.
-А сега, кажи ми къде ме водиш? - попита свестяващия се пияндур от съседната седалка. Идеше ми да се засмея на глупавия въпрос докато завивах към главния път. Накъде можех да го водя ако не в прекрасната ми плажна къщурка?
Но скоро усмивката ми се стопи. Дали наистина исках да го заведа там? Така после нямаше как да го зарежа пак. Дали не трябваше да го набутам в някой крайпътен мотел? Сърцето ми се сви при идеята да го оставя дружно с всичките ни общи спомени. Отново. Затова въздъхнах за пореден път и завих по пътя, който минаваше покрай красивото море.
Насочих зелените си очи към вече увития в одеялото Оливър, който си слагаше някакви слънчеви очила, които бе изровил от жабката на колата, вероятно докато бях прекалено заета да мисля, за да се занимавам с него. Усмихнах му се и обърнах поглед обратно към пътя.
- Вкъщи, Оливър.. - и всичко почваше пак. - Вкъщи.