Август, 1818 година, южна Пенсилвания.
Из записките на Томас Найтингейл от основоположниците на малко градче в сърцето на една от стотиците гори пръснати из целия щат.
"Градчето привличаше хората с тучните си ливади и стотиците акри овощни градини, изпълнени с малки дръвчета, превиващи немощно клони под тежестта на плодовете.Мястото бе с живописна гледка.Аромата на акации се носеше из целия въздух, нощем влизаше като неканен гост и те навестяваше дори в съня ти.Парещите лъчи на слънцето галеха овошките и пълнеха със сладост натежалите плодове.Морната жега въртеше кръшно снага, ала косачите не я забелязваха.Първите сгради се появиха в началото на осемнадесетата година от деветнадесетия век.Дойдохме ние, първите заселници.Сградата на кметството се появи паралелно с нас.Жълтата и фасада се издигаше на четири метра от земята, високите и прозорци пропускаха парещите лъчи на слънцето, а отпред на голяма каменна плоча издълбаха годината…"
Няколко години по-късно.
Лукас Шевалие бе французин.За това говореше не само името му, ами и маниерите му.Всяко негово движение бе точно измерено, думите му бяха сдържани, рядко повишаваше тон, а ленените му ризи бяха винаги спретнати и избрани с умисъл.Бе загубил жена си след дълго боледуване от нейна страна.Веднага след като малката Анджелик се роди, майка и бе прикована на легло.От ден на ден Моник ставаше все по-бледа, устните и бяха загубили плътния си тъмен цвят на бургунско вино.Сините и очи помътняха, пръстите и се извиха неестествено.Смъртта дойде очаквана.Взе каквото и се полагаше, после се скри в сенките, оставяйки Лукас сам с дете на ръце.Мъжът имаше нужда да избяга от дома.Бе чул за градче в щатите, което е тъй приветливо, че може да излекува всяка болест.И така..Няколко месеца по-късно вече разопаковаше последния куфар.Анджелик растеше обичана.Бузите и бяха червени, устните плътни, също като тези на майка и преди да се разболее.
А хората..Те харесваха Лукас.Искаха той да поеме кметския пост, макар да не бе сред основоположниците.
Ала имаше и недоволни.Роптаеха безгласно, докато не се стигна до неприкрити сблъсаци.Основателските фамилии спряха да го канят по приеми.Подкупваха хората, докато един ден не се стигна до избори.
Беше ясно, че макар и нежелан от аристокрацията, Лукас ще поеме властта.И имаше само един вариянт той да бъде премахнат.
Уилям Блекуел бе един от основоположниците.Безспорно влятелен, човек с положение и пари. И бе единственият , който знаеше как да разкара французина..
Блекуел спря пред дървената врата, единствената боядисана в черно в този квартал.Почука три пъти, после отстъпи крачка назад.Минутите се точеха бавно, после се чу кратък шум и едно сериозно лице се появи в рамките на вече отворената врата.Чертите на лицето омекнаха малко.Бе ниска ,поне в сравнение с Уилям, кожата и имаше цвят на маслина, а къдравата и коса стърчеше непокорно във всички възможни посоки открити от географията.
-Какво искаш Блеукел?-острият и глас го сряза, ала усмивката му си оставаше все така широка и насмешлива.
-По-спокойто, Уиръл.Дошъл съм за една услуга.
-Знаеш, че..-думите и заглъхнаха щом погледът и падна върху кадифената кесия, от която се разнесе звук на удрящи се една в друга монети..златни монети.През ония злочести векове да припечелиш някой и друг франк си оставаше непосилна задача, да не говорим, че аристокрацията бе стисната що се отнасяше до разплата.Колкото до данъците..Много хора се молеха някоя страшна болест да ги повали и да ги спаси от мизерията на немотията.Не бе така само в тази част на света..Европа бе в прогрес.А щом нещо се развиваше, друго компенсираше.Държавни управници пет пари не даваха за населението.Единственото, което ги интересуваше бе редовната такса.А ако някой не внесеше съответната сума, гилотината влизаше в употреба.Много достойни мъже бяха намерили смъртта си така.Стотици семейства губеха дома си, а хора като Блекуел поставяха основите на новите векове.Стараеха се да запишат името си в историята.Подминаваха малките детайли като детските протегнати ръце, молещи за някоя и друга монета.
-Влизай.
Тези думи му бяха достатъчни.Помещението, в което живееше и припечелваше Уиръл Сайънс, бе малка барака с варосани стени през които се просмукваше студен вятър, заради североизточното изложение на цялата конструкция.Таванът бе нисък, а дъските, от които бе изграден, бяха прогнили на места и плачеха за смяна.Малка газова лампа осветяваше пространството около ниска маса, а цикламеният килим от вълна, бе единственото нещо от цялата стая, което изглеждаше удобно.
-Сядай.-макар на вид да изглеждаше някъде около двадесетте, Уиръл бе значително по-възрастна.Гласът и бе пропит с авторитет, макар изражението и да изглеждаше по детски наивно.
След кратък разговор, Блекуел я осведоми за жаланието си да се оттърве от Шевалие.
-Искам това да приключи.Знам, че можеш да го направиш Уиръл.Направи така, че Лукас да пламне.Направи така, че да не остане нищо.И аз ще ти дам каквото поискаш.Виждаш ли това?В имението ми има още от тях, Уиръл.Помогни ми и ще ти дам всичко, което пожелаеш.
Лицето на момичето внезапно се състари.Очите и помръкнаха, а устните и се свиха в права линия.
-Щом това е желанието ти…
Двадесет години по-късно.
Бенямин Найтингейл подхвърляше кожения дневник в ръка.Мяташе го високо, а после с неподправена ловкост го улавяше отново.Ненавиждаше училището, посещаваше часовете с неприкрита неприязън, а още повече мразеше домашните.Именно онези, заради които го бяха накарали да вземе дневника на баща си..или беше на дядо му.Какво значение имаше всъщност?И в двата случая в ръката си държеше нещо твърде старо, за да бъде полезно.Бенямин не хвърли поглед на разкривения почерк.Не обърна внимание дори на семейния герб на корицата.Просто мяташе, затваряше очи и се молеше проклетият ден да свърши.И точно тогава се случи нещо, което промени историята на мястото завинаги.
Макар да бе средата на август и реката в центъра на града да се гърчеше от жега, ненадейно се появиха бели парцали, падащи като стена директно от небето.Момчето завъртя глава нагоре и луничавото му лице се зачерви от студа.очите му се разшириха от изненада а пръстите му се протегнаха уверено, за да уловят някоя от безформените снежинки.Усмивката разкри по детски редките му зъби.Не стоя така дълго.Извъртя тяло и хукна към кметството, където работеше баща му, къде бе работил дядо му и където се очакваше, че и той ще работи някой ден.
Вратата се отвори мигновено, а приятната топлина на мухъл и влага го удари по носа.Пръстите му бяха зачервени..Късите му панталонки бяха побелели от снега навън.
-Татко!-провикна се момчето
Без да му се налага да отваря уста отново, посрещна радостно подалата се иззад голямата дървена колона фигура.Баща му, Бенямин Старши, бе също тъй кльощав като сина си.Очите му бяха помътнели от годините, приличаха на немити стъкла.Косата му бе сива на места, а лулата, с която не се разделяше, димеше участено.
-Какво има Бен?-топлият му глас се изви в помещението, едновременно плашещ и всяващ респект и уважение у човека отсреща.
-Вали..сняг.
Очите на мъжът се разшириха от изненада.Лулата в устата му се изниза тромаво и падна безжизнено на пода.Платът на черния му ленен костюм прошумя тихо, щом той се размърда от мястото си.Кокалестите му пръсти подхванаха дрипавата завеса и изражението му остана все така вледенено щом видя ситуацията навън.
Анджелик Шевалие бе намерена мъртва, декември 1820 година.Момиченцето бе загубило живота си, задушавайки се в собствените си завивки, това бе мнението на криминалистите.Ала баща и знаеше причината.Всичко бе заради властта…
Уиръл Сайръс бе дошла на вратата му и му бе казала всичко в опит да спаси душата си.Хора като Блекуел и Найтинтейл бяха получили това, което искаха.Лукас се бе отдръпнал от изборите.Французинът почина скоро след смъртта на дъщеря си.Не можеше да понесе мъката втори път.Малката Анджелик бе погребана в гората по желание на управата-Бе изкаран декрет, според който чужденците не заслужаваха местното гробище…
Години по-късно вещицата станала причина за трагедията, бе решила, че ще спаси Анджелик.Методите за жалост така и не се уточниха..Ала бе факт.Момичето бе живо..или почти.Двадесет години по-късно вече бе пораснала.Свързана със земята, в която бе погребана, тя бе станала причината за снега.Тъгата по загубения баща, гневът и яростта към Блекуел и Найтигнейл и другите основоположници бяха станали безмерни.
Времето продължаваше да тече, а противно на всички очаквания, студът остана местния владетел.Снегът не се топеше вече близо век и половина.Това стана причина за масовото изселване, ала хората имаха едно на ум.По-подозрителните навлизаха в горите и не се връщаха живи.Разбира се, носеха се и обичайните градски легенди.Едни шушукаха участено, че митично Йети се е настанило по тези земи.Толкова ужасно, че самият Ад не искал да го приюти във вечния си пъкел…Други вярваха, че боговете са им разгневени.Принасяха жертви всяко второ пълнолуние.Трети, прозорливи, знаеха къде се крие истинската причина..
Анджелик Шевалие бе жива..Скърбеше по живота, който и бе отнет..Ала не търсеше отмъщение.Малкото, коитознаеха историята и, бяха застанали зад нея.А наследниците на основателите я търсеха, за да убият..отново.
Чет Юли 11, 2013 2:23 pm by 
