При повторния си опит студения вятър бе по-упорит и спокойно се разстилаше из тъмното помещение, достигайки го Катарина и карайки я да измърмори нещо недоволно. Чак сега тя отвори очи и забеляза къде бе причината за студа. Една малка дупка сред редиците от дъски в ъгъла на празната стая. Имаше и още една. Доста по-широка дупка, вероятно предвидена за прозорец, но сега стъклото бе пропукано на милиони места и с всеки повей Валерион очакваше те да се изсипят навън и навътре. Поне през този процеп навлизаше достатъчно светлина, за да може да забележи, че стаята не бе напълно празна. Имаше някакви жалки подобия на мебели. Стар стол, вероятно с кожена тапицерия, която бе в пух и драскотини. Вероятен резултат от глутница котки, търсещи малко топлина. Стара каменна камина, отдавна забравила що е огън и как се внася уют. Нещо преобърнато, на което липсваха два крака, ако беше маса, но произхода и предназначението си оставаха неясни. Имаше и още малки части от обзавеждането, разпиляни по пода като стар бронзов свещник, рамка на картина, а още два-три портрета бяха окачени на стените и Катарина имаше чувството, че с очите си те следяха всяко нейно движение, затова и не смееше да помръдне. Накрая погледът й потърси източника на светлина, а именно луната. Този път тя не бе в своята пълна прелест. Бе само наполовина пълна, дори може би и по-малко, но това не се забелязаваше, защото над нея се разстилаше голям тъмен облак, а около нея се рееше ефирна мъгла. В следващия момент вниманието й бе приковано към вратата. От малкия процеп под нея можеше да прецени, че в коридора на тази сграда беше също толкова тъмно. В началото чу тихи стъпки и предположи, че бяха мишки. Когато бе малка често чуваше как мишките се разхождат през нощта в таванското помещение над детската й стая. Именно от там бе запомнила техните стъпки. По-късно през ума й мина мисълта, че нямаше представа какво прави тук и как се бе озовала тук. Помнеше само гората. Хубавата привечер из гората, когато нямаше с какво да уплатни времето си и просто бе решила да се порадва на края на деня. След това като всяка досетлива личност Катарина започна да разиграва различни сценарии на ум, надявайки се да открие отговор на въпросите си, но шумът в коридора прекъсна реда на мислите й и отново привлече вниманието й. Този път не бяха мишки и определено не бяха стъпки. Беше някакъв звук. В началото Валерион помисли, че котешките обитатели се връщат, но последва повторен отклик на първия звук. Беше като смях. Необуздан човешки смях. Смях, който звучеше някак неистински и бе по-скоро като животински рев. Въобще всичко бе като смесица между животно и човек. В този миг Катарина се надяваше единствено да не е някой върколак. Да, определено имаше доста развито въображение и не много смислена логика. През годините, които бе прекарала около доведения си баща, бе усещала аромата на какъв ли не алкохол и с времето обонянието й се бе изострило спрямо тази субстанция на заобикалящия ни въздух, което логично довеждаше до въпроса, че трябваше да се моли да не е той, а тя мислеше за върколаци. Накрая в дъното на кодирода се чу шум от разбиващо се на милиони парченца стъкло. Катарина бе готова веднага да погледне към прозореца, но шума бе прекалено притъпен, за да се случва нещо подобно край нея. За миг всичко утихна, но след това последваха нови смесени викове и различни гласове оглушително се разпростряха из дългото и непонятно тъмно помещение. Тъмните на фона на тъмнината в помещението очи на момичето бяха вперени в процепа под врата, очаквайки всеки момент тя да се стовари на земята, защото и без това не изглеждаше от най-здравите и силни дървени изделия. Пък и кой можеше да я съди, след като сигурно бе престояла насред този мраз, сняг и влага поне век? Уви, нищо подобно не се случи. Просто постепенно тъмнината отвън се разсейваше, а стъпките ставаха все по-ясни. Доколкото бе добра като анализатор, Катарина различки четири чифта. Три несигурни, тромави и неособено координирани и един уверен и настоятелен. Е, поне не бе върколак. Това бе хубав знак, нали? Всъщност дори Катарина не можеше да каже дали бе или не бе, но някакво необяснимо спокойствие я бе обвзело, че дори да влезеше гигантска мечка гризли, тя не би побягнала, а би се изправила пред самото животно, защото не бе някое вълче подобни. Въпреки това силния аромат на алкохол я накара за сбърчи за момент нос и определено бе обяснения за нечовешките викове, кънтящи наоколо, докато не се заформи някакъв кратък скандал, в който явно се намеси и четвъртата фигура, защото имаше глас, който не отговаряше на нито един от предишните. Накрая всичко утихна пред вратата. Настана пълна тишина, че Валерион можеше да чуе дори бледата светлина на луната, след като бе притаила дъх, надявайки се да не привлече внимание, но сякаш това беше излишна реакция, защото именно тя бе целта на идващото нашествие.
Чет Юли 11, 2013 2:23 pm by 
