Мрачните улички

Беше започнало да се стъмва, трябваше да си е "вкъщи" преди повече от няколко часа. Вкъщи... а с каква друга дума да опише мястото, в което пребивава? "Излизам на разходка." - Беше казал на Дейвид, който приготвяше закуска за двете си малки дъщери. "Толкова рано?" - Беше попитал довденият му баща, секунди преди Антъни да затвори вратата зад гърба си. Той го чу, но предпочете отчетливия шум от затръшваща се врата от поизносено дърво да говори вместо него. Не го харесваше, нито него, нито когото и да е било в последните няколко седмици. Не можеше да гледа дебилната му физиономия и да слуша как си шепнат разни неща по негов адрес с майка му. Беше се случило снощи на вечеря, след въпроса на една от дъщерите му (не знаеше коя точно, защото мамка му, толкова си приличаха...) попита нещо (не го чу, защото бeше със слушалки). Последва сръчкане от страна на Дейвид и укорителен поглед от страна на майка му, после си прошепнаха нещо, от което Антъни успя да разбере само "ще го преодолее" и "самопомощ".
Целия ден се скиташе навън, не можеше да си представи цял един ден в тази проклета къща, която повече напомняше на консервна кутия, от колкото на жилище за четиричленно семейство.
Сега вървеше по някаква тясна улица, толкова тясня, че стените на сградите около нея изгледаха като небостъргачи... Как му липсваше само големия град.
Бръкна в джоба си и извади телефона си, последен модел смартфон, който бе подарък от баща му за последния му рожден ден. Беше го изключил, нямаше никой, който да се интересува от него след последните няколко изпълнения... Когато го включи обаче имаше една дузина пропуснати повиквания, всичките от един номер - този на майка му.
Може би беше време да се прибере, съвестта му започваше да го гризе. Огледа се наоколо, за някой, който изглеждаше ориентиран, някой, който да го опъти. Около него обаче имаше само странно облечени хора в тъмни дрехи и въздуха около тях... Беше някак странен.
Накрая, напълно сразен се обърна на ляво и спря първия човек, не изглеждащ като герой от "Кръстника". Беше момиче - 100% безопасно.
- Извинете, може ли да попитам как е името на улицата отсреща?

Парам, па-ра-ра-рам, па-ра-ра-та-та-та-рам.
Нежна мелодия на сиртаки се носеше в главата на Арая, която незнайно откде бе намерила място там. 'Може би е узото, което пих снощи', помисли си с усмивка Деймос, досещайки се за приятната вечер, която бе изкарала с малкото приятели, които имаше тук. Може би коледната ваканция нямаше да бъде толкова неприятна все пак. Баща ѝ все по-малко я питаше дали ще се присъедини към съвета на основателите, но когато наистина я караше да го направи, всеки път бе по-агресивно, по-настоятелно и по-задължаващо, което пък караше Ди да му отказва с все повече ентусиазъм и решителност. Тогава баща ѝ слагаше обидената си маска и не ѝ говореше по цели дни. Докато накрая пак не се намереше да я приканва с думи и жестове, които се състояха от нови дрехи и разходки по ресторантите, за да се присъедини в проклетия съвет.
Омагьосан кръг, но най-сетне Ая бе намерила начин да направи агонията, която изпитваше всеки път, когато баща ѝ с престорено възхищение започваше да ръси хвалби по адрес на съзаклятниците си, малко по-забавна.
Когато се върна тук преди седмица, все още беше топло, необичайно топло, ако питате нея. Бе свикнала тук да вали сняг по всяко време, макар и само за да напомни на целия град каква е историята на града и след това отново да се оттегли, победен от топлината на есенното слънце. Не бе валяло сняг от две седмици - и това говореше нещо. Зимите тук бяха спокойни и меки, присъщи за малък град на брега на океана. Като по чудо обаче, тази година къщите на жителите бяха постоянно брулени от жестокия студен вятър, просмукващ се през всяка дупка на дрехите ти, разстилайки се по цялото протежение на кожата ти. Нямаше сняг, нямаше слънце - само вятър и облаци.
За първи път Арая виждаше такава зима.
Вървейки по една от малките улички на града, където по принцип можеше да намери малките бутици за дрехи и ателиета на дребни и безизвестни художници, днес тя намери всички врати хлопнати и заключени, сякаш подплашени от щипещия бузите вятър. Разочарована, тя въздъхна, а топлият ѝ дъх издаде присъствието ѝ в сумрака. Няколко човека минаха покрай нея, всички облечени в черно. Това ѝ напомни за нещо, случило се преди няколко месеца, тя преглътна шумно и се отдалечи от групичката подозрителни хора. Само след няколко крачки върху ръката си усети нечия длан и се обърна рязко, стресната от внезапното присъствие. Оказа се просто някакъв непознат с меки черти на лицето и приветлива усмивка.
- Извинете, може ли да попитам как е името на улицата отсреща? - накрая проговори той, а в гласа му нямаше ни най-малка нотка на нахалност, която тя бе свикнала да разпознава в някои от непознатите наоколо.
Ъъъ, помисли си тя, внезапно осъзнавайки, че не познава дори улиците на собствения си град. След секунда щуране из ъгълчетата на паметта си, тя вече имаше отговор:
- Сейнт Джулиъс. - отвърна тя.
Не го бе срещала наоколо. Или бе нов в града, или бе по-голям от нея, защото Арая можеше да се похвали с това, че познаваше почти всички от нейния и долния випуск. - Имате ли нужда от помощ?

Не вярваше, че ще му отговори - хората в големия град не правеха така. Пък и нямаше да е лошо да започне със "Здравей." или нещо подобно. Във следващите си думи той вложи прекомерна учтивост, така правеше винаги, когато беше изгубен. Баща му казваше, че усмивката е най - добрия начин да получиш това, което искаш. Антъни му беше прилагал тази техника няколко пъти, включително и за рождения му ден преди няколко месеца. Усмихна се и проговори, макар усмивката да не беше съвсем от сърце, нямаше как да е иначе, спомените за баща му нахлуха твърде бързо в съзнанието му и го оставиха неподготвен.
- Всъщтност да! - Позамисли се няколко секунди, преди да отговори, сякаш го беше усенила някаква невероятна мисъл. - Истината е, че си представях моя спасител с петдесетина години отгоре, не смятах че някой на вашите години ще знае имена на улица като тази, нищо подобно... Просто ви сметнах за различна от другите преминаващи няоколо. - Усетил, че прекалява с приказките, Антъни се вгледа в момичето пред него и прозрзя истината в думите си - наистина беше млада, по - малка от него, така му се струваше. А рядко имаше случай, в който да сбърка за подобно нещо. - Стуринта излязох набързо от вкъщи, за пръв път излизам, изобщо не съобразих.

О, ама тя не знаеше какво да каже. Трябваше да бъде поласкана, че той я смята за по-умна от своето поколение, което честно казано, си беше точно така. Повечето хора на нейната възраст решаваха да си вземат една година почивка между училище и колеж, излежаваха се по цял ден на дивана, сменяйки каналите, пиеха кафета напред-назад и се отдаваха не напълно безинтересни занимания. Арая обаче бързаше да се измъкне от проклетия град - да пропусне стадия с дивана, кафетата и скучните занятия и да се отправи с пълна сила към света.
Истинския свят.
Там където няма духове, нито пък изненадващи снеговалежи по средата на лятото. Сезон след сезон, нижейки се като мъниста на гердан - това ѝ липсваше най-много от времето в Европа - сезоните. Мекото слънце на пролетта, игривите лъчи на лятото, есенния вятър и дълбокия сняг. Тук всичко бе преобърнато с краката нагоре и тя някак си се радваше, че непознатия срещу нея още не е станал свидетел на всички странности на малкото градче. Защото по вида му, те щяха да му дойдат в повече.
Лицето му, до преди малко паникьосано до полуда от обърканите улици, сега бе с меки и приятни черти. Всеки новодошъл се стряскаше от променливото време с нрав на тийнейджър - докато се усетиш и косата ти вече бе побеляла със безформени кишави снежинки. За повечето това бе странно, но живяла с тези особености цял живот, Арая намираше нормалното - онова състояние на времето в другите части на света - объркано и странно. Знаеше, че аномалията във времето се дължеше на онази иначе абсурдна приказка за Анджелик Шевалие,
Арая се усмихна, осъзнала, че мълчи от доста време и след неговата реплика, следваше дублика, нали? Или това беше само в "Парламентарен контрол".
Е, тя се чувстваше длъжна да каже нещо, но сега просто си нямаше идея какво.
- Градът ще ви хареса. - излъга тя.
Кого заблуждаваше. Градът можеше да изглежда като изваден от пощенска картичка, но пък веднъж опознаеш ли го, той се превръщаше в капризна съученичка, която все иска дъвки от теб. Или поне така се чувства Ди - нейната дъвка беше съгласието ѝ се да се присъедини към глупавата ловна дружинка на баща си.
Но момчето ѝ допадна, затова тя "съвсем случайно" изтърва едно листче с мобилния ѝ номер написан разкривено върху него. Усмихна се свенливо и се обърна отново към непознатия.
- Надявам се да ви хареса тук. По всяка вероятност ще се видим отново, градът е малък.
Преди той да се осъзнае, тя постави леко ръка на лакътя му, след това се завъртя на токове и се насочи към вкъщи, където отново щеше да се изправи пред баща си и досадните му молби.
В главата ѝ отново засвири сиртаки.