Плитчините

Брой мнения : 14 Join date : 29.12.2011

Острия писък на вятъра прониза ледения въздух, оставяйки невидими дири след себе си. Някъде в далечината отекна глухият вълчи вой на някоя изгладняла глутница. Влад извърна бавно глава по посока на звука. Безизразният му, студен поглед проследи спокойно далечните хълмове. Бяха там. За секунда му се стори, че мрачните сенки на вълците се бяха втренчили в лицето му, осветено от слабите проблясъци на лунната светлина. Ръката му инстинктивно се плъзна към острието и за миг усети тръпката, пулсираща във вените му.
Ярката картина на замръзналата река потъна в мрака и скоро пред очите му се белееше само бледото й отражение. За секунди погледът му се разфокусира, ала скоро живите, ясни картини отново изсокчиха пред лицето му. Едър, мускулест мъж, на около четиридесет-четиридесет и няколо години се изправи пред него. Разтреперените му, премръзнали пръсти стискаха малък пистолет. Необяснима тъга личеше в ясните му сини очи. „Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам”, обади се ехото. „Не, аз съжалявам”, промълви тихо нечий глас... и споменът бавно избледня, скривайки се обратно.. там, където му беше мястото.
Влад усети, че губеше равновесие. Тънкият лед се пропука и единият му крак потъна във водата, сякаш невидими ръце го влачеха към дъното.
Измърмори няколко неразбираеми дори за самия него думи и с рязко движение извади ножа. Тънка струйка кръв запълзя по глезена му, а отрязаното мокро парче плат заплува надолу по реката. Озовал се на достатъчно разстояние от пукнатината, Влад се загледа в замръзналата река и въздъхна. Не минаваше и ден, без да го навести случка като тази преди секунди. Не можеше да прецени дали изпитваше яд или досада... дали изобщо изпитваше нещо или всичко бе поредната шега на болното му въображение.
Погледът му се спря на един отдалечен от другите, покрит със сняг камък. Не намери за нужно да си прави труда да разчиства снега, затова просто се тросна върху камъка и извади цигара. Всеки път, когато димът изпълнеше гърлото му, Влад имаше чувството, че светът внезапно става по-хубав. Няколко струйки дим затанцуваха във въздуха и за миг му се стори, че образуват женска фигура. Въображението му отново прекаляваше. Макар че този път не бе толкова далеч от истината. Женска сянка се приближаваше към реката. С досада, Влад се замоли да не идва към него.

Брой мнения : 10 Join date : 30.12.2011

И отново.По дяволите.Винаги започвах деня си по този начин, но днес бях решила и да продължавам с него през всичките досадни 24 часа на мрачното, безсмислено понятие, наречено " ден ". Последните проблясъци на слънцето играеха с кичурите ми коса, останали извън небрежната опашка, която изглеждаше като перфектен завършек на целия ми външен вид днес.Виолетовият залез срамежливо се усмихваше и махаше с ръка като за " сбогом ". Обърнах му гръб и се насочих към тъмносиният сатен, обгръщащ небето на север.
Свирепият вятър изсвири покрай мен,, в опит да ме накара да се свият от студ.Неуспешен, естествено.Много трудно нещо можеше да ме накара да изпитам студ.Е, не поне и в душата.Там редовно царяха тъмнината и отчаянието.Дори вмомента ги усещах - как ме разкъсваха от вътре, как изпиваха и последната ми надежда.Мразех тази болест.Мразех всичко около себе си. Мразех да виждам как хората се усмихват, мразех да виждам щастието, изписано по лицата им.Неуспешният ми опит за самоубийство ме караше да изпитвам дори още по-необуздани чувства, които ми беше трудно да контролирам и твърде често избиваха на повърхността.По дяволите!
Пъхнах замръзналите си пръсти в джоба на сивото ми палто, в ожесточено търсене на кутията с цигари, която бях пъхнала точно преди да изляза от задушаващото ме малко пространство на апартамента ми.И нея я нямаше.Разбира се.Още гадости.
Очите ми се присвиха, опитваха се да различат нещо в гъстата мъгла, полепнала по всичко наоколо.Стори ми, че откриха нещо.Нещо, което определено беше живо - човек или животно.Не можех да кажа със сигурност.Забързах мудните си досега крачки - любопитството ме зачовърка отвътре.Мисля, че бях на няколко метра от него, когато разпознах какво е.Мъж.Бавно изпускващ примамлив цигарен дим.Чудесно.Най-накрая нещо хубаво през целия този глупав ден.
- Може ли една ? - попитах без заобикалки аз.
Още едно нещо, което ненавиждах - увъртането.Едно от многото неща, които не можех да понасям в този свят, изпълнен с болка, страдания и насилие.

Брой мнения : 14 Join date : 29.12.2011

Бавно, сякаш светът вече бе свикнал да го чака, Влад вдигна поглед и очите му се присвиха подозрително. Огледа внимателно момичето, което току-що го бе заговорило (въпреки упоритите му молби да се отърве от такова развитие на събитията). Големите й кафяви очи го гледаха настоятелно; лицето й бе бледо, но студът бе изрисувал по бузите й алени кръгове. Не я познаваше. Може би нямаше да сбърка и ако приемеше, че никога не бе виждал това момиче. "Работата" бе изострила още повече способността му да забелязва и запомня всеки един мъничък детайл, а нещо го караше да мисли, че ако някога бе попадал на нея, определено щеше да помни това лице. За всеки случай набързо претърси разхвърляното си съзнание, но както и предполагаше не се натъкна на никаква информация за момичето пред него. Бе застанала само на няколко стъпки от Влад. "Прекалено близо.", обади се онзи тъничък гласец в главата му, който обикновено диктуваше действията му като Interfector.
Момент. Нещо отново му се губеше. Бе му задала някакъв въпрос. Да, точно така. Влад усети, че е изправен пред избор - трябваше да прецени дали въпросът и тази, която го бе задала заслужаваха вниманието му или беше по-добре просто да подмине случващото се, без да се затормозява с излишни затруднения като разговорите със странни и настоятелни непознати момичета.
Вълчият вой отекна за втори път.
Така да бъде.
Връщайки лентата няколко секунди назад, Влад си спомни какво се очакваше от него. На лицето му се изписа смесица от учудване и подозрение. Какво по дяволите я караше да си мисли, че щеше да й даде цигара, само защото личицето й имаше миловидно изражение и знаеше в кой момент да се усмихне? А и имаше нещо странно отблъскващо в момичетата с цигара в ръка. Както и да е, днес не му се занимаваше с всички това. Той извади една цигара и я подаде на момичето. Явно така и или иначе си беше наумила да остане. Поне да не се налагаше през цялото време да гледа тази кисела физиономия.
- От тук ли си? - попита Влад, без да я поглежда. Продължаваше да се чуди как така никога досега не я бе виждал.

Брой мнения : 10 Join date : 30.12.2011

С крайчеца на окото си, за да не забележи, че го наблюдавам, следях всяко негово движение.От начина, по който гледаше обстановката наоколо, от начина, по който беше седнал на студения камък, без дори да си направо труда да го разчисти, ми ставаше ясно, че не му пука.Очевидно беше, че не му дремеше за нищо.И по-добре.Поне по мое мнение.Ако можех и аз да направя така, че да не изпитвам абсолютно никакви емоции или поне да се науча да ги прикривам .. е, животът ми би станал далеч по-лесен.Но бях прокълната.Заради глупост, заради моето лекомислие.Ако можех да върна времето назад, щях да поправя всички грешки, които бях допускала през годините.Може би дори щях да успея да спася семейството си от разпадане.Но само може би.Тръснах глава, за да проясня мислите си и забелязах, че непознатият млад мъж стоеше с протегната ръка, чакайки ме да поема цигарата, която ми подаваше.Извадих замръзналите си пръсти от джоба на мантото и той нетърпеливо я пусна в разтворената ми длан.Противно на всякаква логика, имах запалка.За един кратък миг, пламъкът озари тъмнината и образува тънка златна нишка по снега.Топлината погали пръстите ми, но после отмина така рязко и бързо, както се беше появила.Обичах първата глътка.Изпълваше ме цялата.

- От тук ли си ? - попита ме непознатият.Имаше нещо много привлекателно и очарователно в целия му външен вид.Нещо, което определено можеше да те накара да се загледаш в него, а дори и а го заговориш.Но не това ме доведе тук при него.Бях водена от чистата потребност от малко цигарен дим в дробовете ми.
- Не. - отвърнах кратко аз. - Преместих се да живея тук преди близо година.
Толкова информация му беше достатъчна.Поне засега.Нямах намерение да разкривам цялата си изстрадала история пред този мъж, който и без това нямаше да ме изслуша.Пък и за какво му трябваше изобщо ? Нито щеше да ме разбере, нито щеше да ми помогне.Така че ..
Тялото ми изведнъж се напрегна.Реакция, която точно вмомента исках да спра, да задуша, да прогоня.По дяволите! Това не водеше до нищо добро, а единствено до поредната смяна на настроението.И този път беше напълно неочаквано.Цялото спокойствие и тъга, които властваха над мен досега, бяха яростно избутани от гнева.Нищо неподозиращият човек срещу мен си нямаше и на идея какво го очаква.Аз самата също нямах.Просто исках да го ударя, исках да го накарам да изпита болка.Силна, физическа болка.Цигарата се изплъзна от вкочанените ми пръсти и тупна лежерно в снега, оставяйки оранжеви точици след себе си.Ръката ми се вдигна светкавично във въздуха, но, по дяволите, преди да успея да направя нещо, той ме спря.Притисна ме здраво, ала това не ми попречи да опитам отново.Трябваше, трябваше, трябваше да я изпита .. болката ...

Брой мнения : 14 Join date : 29.12.2011

Обичайната безпогрешна интуиция на Влад отново му напомняше, че двамата можеха да бъдат много добър екип, стига той да полагаше съвсем малко повече усилие. Както и да е, не бе сбъркал в преценката си за непознатата - нямаше общо с тукашните земи. Мисълта за това колко глупаво от нейна страна бе да се скита из мрачните лабиринти на тези гори и то по това време изкриви устните му в тънка усмивка. И все пак имаше нещо странно в начина, по който проницателните й очи следяха всяко негово движение... макар и почти незабележимо. А и фактът, че само преди секунда се бе опитала да се сбие с него... Това определено беше странно. Защо й трябваше да го удря, след като бе очевидно, че няма да постигне нищо? Едва ли беше толкова глупава, че просто да се разхожда в мрака, играейки си с природата... и с един убиец. А може би невидимите следи на някаква тайнствена, неизвестна за него цел, я бяха довели по тези места...
Съсредоточените мисли, играещи на криеница в главата на Влад, сякаш изведнъж замръзнаха като по нечия команда.
За трети път острият вълчи вой разкъса черната пелерина на тишината, обгърнала крайбрежието на замръзналата река. Този път обаче нещо не беше наред. Имаше някаква разлика.
Внезапно осъзнал какво се бе случило току-що Влад рязко обърна глава към хълма, където бе мернал тъмните сенки на глутницата. Главата му пулсираше, сърцето му заби учестено. Единственото, което видя бе голямото празно пространство, осветено от бледата лунна светлина. Бяха изчезнали.
Без да се замисля, той се изправи и пристъпи няколко крачки назад. Грешно решение, както щеше да установи само секунди по-късно.
Близко гърлено ръмжене оправда предположението, за което Влад силно се надяваше да се окаже грешно.
Оголили свирепо зъби, зад гърбовете на двамата се бяха скупчили три вълка, а ако мъглата не си правеше неприятни шеги с обърканото въображение на Влад, иззад дърветата се показваха още поне два. Бяха много. А това бе най-лошият от всички лоши знаци. Ако бяха поне наполовина толкова гладни, колкото той предполагаше, шансът и двамата да се измъкнат без сериозни поражения бе маалко повече от.. изключително малък.
Примамливия танц на пламъците трябва да ги бе привлекъл насам, но нещо подсказваше на Влад, че сега, когато бяха толкова близо, нямаше да се зарадват особено много на огъня. Бърза като светкавица, мисълта, че бе забравил Арин на камъка, прониза ума му. Ако успееше да обърка глутницата за известно време, вероятно можеше да го вземе, което щеше да увеличи шансовете им драстично. Запали една тънка клечка кибрит и я хвърли към ръмжащите срещу него вълци. Имаше късмет. Огънят бе попаднал върху някаква купчина сухи клечки и скоро няколко игриви пламъчета заподскачаха във въздуха.
Време беше.
Влад се обърна към непознатата. Дори той не осъзнаваше колко силно се надяваше в красивата й главица да не се пръкне някоя глупава идейка, която да провали всичко. Ако тръгнеше да бяга вероятно нямаше да успее да измине повече от пет метра преди глутницата да я настигне и разкъса на парчета пред погледа му. Всъщност за него нямаше голямо значение. Беше просто една странница, чието име дори не знаеше. И все пак какъв бе смисъла да я оставя да умре? Да, можеше. Само едно "Бягай.", на което тя веднага би откликнала, щеше да бъде достатъчно да насъска вълците след нея и да му осигури удобен момент за бягство.
Внезапно погледът му срещна нейния.

Нямаше да я остави.

Брой мнения : 10 Join date : 30.12.2011

Настроението ми се смени за пореден път тази нощ.Някакъв инстинкт сякаш ми подсказа за предстояща опасност, може би за това в този момент изпитах такъв страх, какъвто рядко ми се беше случвал през тези, сторили ми се ужасно кратки, 16 години.Паниката замъгли съзнанието ми, накара ме почти да загубя разсъдъка си, мислите ми закръжаха хаотично в главата.Исках да изгоня внезапната мъгла, обгърнала мозъка ми.Но не можех.Дори и в тази ситуация .. отлично го осъзнавах.
Вълци .. просветна ми изведнъж.Вълци, вълци, вълци.Воят им разцепи безмилостната тишина, прегърнала заснеженото пространство наоколо.По неизвестна за мен причина, това прозвуча някак странно привлекателно в моите уши. Какво ми ставаше - не можех да обясня. А и да можех, не ми се вярваше някой да се заслуша в думите ми и въобще да ме помисли за нормална.Много скоро обаче звукът престана да ми се струва очарователен, започваше да придобива истинското си значение.Подсказваше ми, че трябва да се опитам да се спася.Но как? Ако побегнех, те щяха да ме настигнат за секунди и да ме разкъсат. Пък и непознатото момче.Въпреки че не можех да го защитя, да го предпазя по някакъв начин, наистина ми се искаше да направя нещо.Но той едва ли щеше да приеме каквато и да било помощ от мен.Все пак беше мъж.А те не се различаваха много един от друг.
Вълците приближаваха с бързи, триумфални крачки, сякаш усещаха, че са ни хванали в капан. Ами сега ? Какво щеше да стане ? И тогава я почувствах.Рязка, безмилостна, сурова, първична .. болка.Краката ми се подкосиха и аз се строполих на тънкия лед, който издаде стон от възмущение, че така нарушавам целостта му.Алената кръв напои дънките ми и закапа, оставяйки следи като рубини по искрящо белия сняг. Светът бясно се завъртя около мен, преди въобще да мога да си поема дъх.Губех много кръв, очите ми бавно започваха да се притварят.Усещах как всичко се замъгляваше около мен.

Брой мнения : 14 Join date : 29.12.2011

Влад усещаше, че разполагаше с броени секунди. Една стъпка встрани, едно погрешно движение и може би нито един от двамата нямаше да се завърне повече вкъщи. Нямаше да усети отново ледения допир на вятъра, да почувства прокрадналите се през облаците лъчи на слънцето, гъделичкащи кожата му.
Възползвайки се от временното объркване, което бе предизвикал огънят, с добре преценен скок той се хвърли към камъка и сгарчи Арин. Направо за острието. Втората му грешка. Алените струйки запълзяха по дланта му, но съзнанието му бе твърдо заето, за да възприеме болката.
И тогава го чу. Шумът. Нещо, или някой, току-що се бе сгромолясал на земята. Влад не си направи труда да се надява, че е някой от вълците. Знаеше повече от добре какво се бе случило. Той се обръна и погледът му се спря на безжизненото тяло на непознатата, проснато на земята. Най-едрият от вълците се бе надвесил над нея. Останалите чакаха.
Смразяваща тръпка премина през цялото му тяло. Всичко, което чувстваше, изведнъж се изсотри десетократно. Главата му запулсира по-силно, бледата му кожа настръхна, ушите му забучаха толкова силно, че за момент му се стори, че му причиняват болка. Различни мисли запрепускаха в главата му, прескачайки се и блъскайки се нервно една в друга. При различни обстоятелства вероятно щеше да реши, че отново са си устроили състезание кой най-бързо ще му докара главоболие. И щеше да въздъхне с досада. Сега нямаше време за това.
Имаше нещо сбъркано в цялата тази трагикомична ситуация. Не за първи път животът му се оказваше на ръба, само на сантиметри от зейнала пропаст, разтворила хищно паст, готова да го погълне. За четиридесетте години, в които се бе занимавал с "работа" сетивата му отдавна трябваше да са привикнали с опасността.
Трябваше да действа. И то бързо. Без да се замисля, Влад хвърли единственото си оръжие по нападателя. Не се съмняваше в успеха, все пак това бе едно от малкото неща, в които наистина бе добър. Острието полетя във въздуха и се заби право в главата на животното, което се свлече на земята, виейки. Това изглежда изплаши останалите, поне за кратко.
Точният момент. Нова клечка кибрит. Този път огънят бе по-голям. Още една клечка. И още една. Влад започна да описва огнен кръг около непознатото момиче. Бе единствения начин да я предпази. Поне така му се струваше.
Глутницата зави недоволно. Огънят не им харесваше.
Влад се огледа нервно. Арин бе останал в главата на вълка. Трябваше да използва нещо друго. Стрелна поглед към земята и очите му се спряха на един заострен камък. С безпогрешна точност го хвърли към един от вълците. Двама от тях бяха изчезнали. Оставаше само един. Погледът на Влад срещна неговия. Знаеше, че няма да го нападне. Познаваше нрава на вълците и бе наясно, че смелостта му си беше отишла заедно с останалите от глутницата.
Единственият оцелял изръмжа за последно и се скри сред дърветата.
Влад побърза да измъкне Арин от главата на поваления вълк.
Безжизненото тяло на момичето още лежеше на земята.
- Какво по дяволите да правя с нея? - ядосаното му мърморене огласи въздуха за секунди и тишината отново обгърна крайбрежието.
- Мога просто да я оставя - сви рамене той. (Имаше странния навик да си говори на глас, когато бе нервен. Вероятно го бе прихванал от Финч, който обичаше да слуша гласа си, дори когато нямаше кой да му обърне внимание) - Не. Вълците скоро ще се върнат и следващия път ще бъдат повече. Едва ли скоро ще дойде в съзнание, а дори и да стане... няма шансове да оцелее. По дяволите! Какъв смисъл имаше да рискувам живота си, опитвайки се да я спася, щом смятам да я оставя в средата на нищото. Грешка, в средата на нищото, където скоро ще дойдат вълци.
При тези думи Влад хвана внимателно главата, а после и краката на странницата и леко я повдигна. С нея на ръцете не можеше да бяга, макар и да бе лека. Примирен с мисълта, че току-що се бе оказал отговорен за странното скитащо из горите в неподходящо време момиче, Влад пое към единственото място, което можеше да нарече сигурно. Дома му.