Джеймс Файъруел
Брой мнения : 2
Join date : 05.12.2011
 | Заглавие: Джеймс Файъруел  Пон Дек 05, 2011 8:12 pm | |
| 
/Cam Gigandet/
Очите му оставаха все така връждебно настроени.Усмивката му разтегли крайчетата на устните му..бавно, тържествено.Сякаш времето бе спряло.По лицето му нямаше капка следа от съмнение.А когато гласът на директора проехтя и се извиси злокобно в тясното помещение, Джеймс остана все така хладнокръвен.
-Наистина ли си мислиш, че можеш да пушиш тази ганджа в двора на училището без да се разминеш с посещение при директора?!-мъжът излая думите, а и без това набръчканото му лице се сви още повече, карайки кожата му да заприлича на смачкана мокра хартия.
-Нима, ваше директорско височайшество иска да се снабди с трева последно качество, за която лично гарантирам.-момчето изрече думите с високомерие, огледа се наоколо, а поксле сниши глас-Как мислите, че оцелявам в часовете на мисис Карблоу.Кълна се, тази жена има извратено чувство за хумор и отсъствието и на педагогическо образвание прозира под скучноватите и изрязани дрехи, които направо крещят „аз съм скучна жена, живея с котка и не виждам нищо лошо да се позабавлявам малко с някой един век по-млад от мен.”Как мислите Браян О` Конър изкара шестица миналата година.Човече, та учебника му още стои в наелонова подвързия.Да не говорим, че е учебник за три гласа по-надолу..
-Достатъчно!-господин Найтингейл бе дребен оплешивяващ мъж с вид на буре, чието най-велико постижение си оставаше дългогодишния му мандат като директор на голямата гимназия с жълта фасада, чието лого гласеше „ние сме лоялни, бъдете и вие.”Естествено това бе причината и за видовото разнообразие от ученически физиономии, до една мърморещи колко безбожно тъпо е устроена цялата образователна система на Съединените Щати.-Не ме интересува колко тежък е бил живота ти, изхвърчаш от тук.Отстранен си временно.
Всичко някак косвено напомняше на страшния съд.Господин Найтингейл във вълненото си карирано съко, пропито с аромат на тебешир, приличаше на истинско страшилище, макар и в карикатурен вариянт.Защото бе трудно някой с размерите на изправено буре да внуши респект у някой, чиято глава удряше в тавана, всеки път щом влезеше или съответно излезеше от някоя стая.Джеймс от своя страна бе изключително странна разновидност на грешник.Да, не отричаше, че ръчносвитата цигара в ръката на директора е негова, но пък не откриваше нищо не редно в това да проясни мислите си с помощта на малко чист тютюн.В крайна сметка наказанието му бе произнесено, а на пук на гневния тон на Найтингейл, момчето се чувстваше така сякаш току-що му бяха съобщили, че инспектората след щатна проверка на хигиенните норми на гимназията, е решил, че временно трябва да затворят висшето учебно заведение поради нарушени правила и стандарти при комбинирането на почистващ препарат и веро.
-Не и преди да ми върнете цигарата.-без капка чувство за благоприличие, Джеймс протегна дългите си бледи пръсти, сграбчи това, което си бе негово по право и се изниза театрално, остаяйки след себе си само аромат на дим.
Слънцето над тази част на Пенсилвания бе слабо.Въздухът бе натежал от влага, а купчината облаци, която се съвещаваше над върховете на многобройните дървета се увеличаваше с всяка извинала минута.Щеше да завали съвсем скоро, а единственото последствие, което виждаше Джеймс, бе, че цигарите му ще се намокрят.Веднъж станал притежание на влагата, тютюнът ставаше кашкав и губеше част от ония си качества, които с право го бяха наредили в редиците на топ десет най-блаженни грехове в историята на човечеството.
Стъпките му се сляха с ритмичното шумолене на листата на дърветата, а главата му си остана все така натежала, като че някой по магичен начин бе налял олово върху малкото мозък, с който разполагаше.Фигурата му бе погълната от сенките, а единствената следа издаваща присъствието му, си остана онзи натрапчив мирис на тютюн.
Няколко секунди по късно бе кацнал на покрива на най-високата постройка в града.Библиотеката, чиято фасада с право и печелеше славата на най-красивата сграда в града, бе пуста по това време на денонощието.Четири следобед.Идеално време за една дрямка.
-Пак ли те изритаха.-думите продзвучаха по-скоро като констатация, нямаше нищо въпросително в интонацията на момичето.
-Какво правиш тук, Джил?-безцеремонно подмина думите и, както и онази част от възпитанието, която прдполагаше, че трябва да започне със стандартно неизменния поздрав.Е, Джеймс никога не бе твърдял, че е възпитан, така че нормите за него бяха по-скоро насоки.
-Не е ли очевидно, търся компания.Бог ми е свидетел, да пиеш сам е равносилно на това да стоиш в час по история.Скучно и същевременно отблъскващо.
Момичето се приближи към Джеймс.В ръката си държеше две бутилки нискокачествена бира, която имаше вкус на подправена вода.Джилиан бе нисичка колкото Найтингейл.Или всъщност това си беше стандарт при хората от тази част на Щатите...Е, бе факт.Джеймс изпъкваше навсякъде с дългата си фигура, ала това не бе нещо, от което се притесняваше.
Историята на запознанството им, датираше от средата на едно лято преди не повече от две години, когато общата съдба ги бе пратила в сиропиталище в края на града.Като оставим на страна факта, че мястото бе свърталище на пияници и дилари, най-ужасяващшата подробност бе, че един единствен автобус минаваше по тези части.Злочстата машина бе по-стара и от Найтингейл, а факта, че от седалките се носеше мирис на повръщано само утежняваше ситуацията.Джилиан бе последвала примера на Джеймс.Двамата ставаха час п-рано и тръгваха пеша към училището.Дали причината бе ужасния автобус, или тайното увлечение на момичето, това си оставаше пълна загадка.
За нещастие,Джеймс не желаеше да има нищо общо с връзките.Просто смяташе, че обвързванията имат характеристиките на оловна тежест, завързана за глезена ти.Ограничаваха те, изпиваха ти времето, а накрая те превръщаха в алкохолизирана откачалка.Не, че нашият герой не бе последното нещо в списъка.
Малко по малко обаче се бе привързал към момичето.Бе и споделил що за откачалка е, а тя се бе превърнала в една от малкото, получили разрешение за достъп до личния му свят.
-Виж Джил, искам да остана сам.-не беше самата истина.Ала просто не понасяше факта, че няма поне една минута, в която да се откъсне от всичко и от всички-Ще се видим после.Точно седем, точно пред бара.
След тези думи, Джеймс зчезна.Избягваше да го прави на обществени места, ала надали някой наблюдаваше покрива на библиотеката по това време.Хората имаха къде къде по интересни занимания, засягащи, но не и огграничаващи се в гледане на пискливо потомство, подкосяване на избуяла трева, варене на нискокачествено кафе.
Когато стрелката подмина седмицата, Джилиан бе убедена, че приятелят и няма да се появи.Завъртя се, а боядисаната и в червено коса се раздвижи неспокойно.Точно преди да завие по първата пряка след бара на Бил, едва не бе пометена от грамадната фигура на мъж, облечен от глава до пети в черно.
-Тихо малката.-изсъска той, а светлината от близката улична ламппа се отрази в металното туловище на назъбен нож.
Джеймс се появи запъхтян точно в седем и тридесет и една.Неоновият надпис над ниската сграда на бара, го накара да присвие очи, а тътените на музиката го накараха да се почувства дезориентиран.Напрегна вяско едно от сетивата си, за да открие Джил.
-Каквото и да искате от него, откачалки такива, той ще ви накара да съжалявате, че сте се родили.
Картината, която се разигра пред очите му сякаш бе скокнала от страниците на някой екшън роман.Приятелката му бе прикрещена от широките рамене на мъж със съдистично изражение.А ножът опрян вгърлото и не говореше двамата да са близки приятели.
-Ето какво ще направиш.Ще си събереш партакешите и ще се разкараш от този град.Или тя умира.
-Не и преди да си поиграем.-отново онова победоносно изражение завладя лицето му, а тъмните му очи блеснаха.С неприсъща на обикновен човек бързина, се озова зад гърба на горилата и заби коляно в гърба му.Ножът отскочи, а Джилиан побягна към бара.
-Не бъди глупак момче, махни се от тук.Те знаят какво си, ще те намерят и ще унищожат всичко, което си обичал някога.
-Знаеш ли кое му е забавното на това да си на дъното на хранителната верига, няма какво повече да губиш.-още един ритник и мъжът се превъртя, оставяйки кървава диря по сивия асвалт.
-Кажи го на малката Джил.Мислиш ли, че ще бъде щастлива когато разбере, че малката и сестричка Мери, единственото и останало семейство, е претърпяла инцидент с колелото си съвсем случайно.
-Ти..
-Разкарай се от тук Джеймс, или ще бъда принуден да извърша неща, които и двамата не искаме.
След тези думи, нашият геррой стисна челюст и се пренесе в малката стая с варосани стени, която играеше роля на негов дом прз последните две години.Ароматът на мухъл щеше да му липсва, колкото и странно да звучеше това.Натъпка всичко, което притежаваше в малък зелен сак.Не остави нищо след себе си..
Изтри спомените на всеки, който го бе познавал.Дори тези на Джил.Остави само онзи странен аромат на тютюн след себе си.
Ново начало.Или може би просто поредното място, което щеше да изиграе краткотрайна роля на негов дом.
Всичко, което по една или друга причина не намери мястото си в историята по-горе.
~Това, което може би се питате, е какво точно е Джеймс.Гарантирано ще останете объркани дори след като научите тайната му.Фокусник.Същество, което има силата да се пренася от едно място на друго само за част от секундата и което притежава пропуск към всичко, което се крие в главата ви.Изтрива, създава, манипулира спомени, изюзии и сънища.
~Рожденната му дада е 13 август, но годината е тъй далечна, че би предизвикала инфаркт у човек с напълно здраво сърце.
~Видимо изглежда на 24, ала както хората казват, външността лъже.
~Ръчносвитите цигари са най-голямата му страст и личният му рай.Не си представя деня без поне една миниатюрна доза от това щастие, наречено тютюн. | |
|
