Арис Овингам Блекуел

Тряс.
Ето тук представите ви за нормален порядъчен човек се разбиват на хиляди малки парченца подобно огледало при досега си с тухла.Разпръсват се по студения под.Не е нужно да ги търсите..Те не искат да бъдат открики.Провират се уверено и бързо между дъските на паркета, настаняват се удобно там и ви гледат с изцъклените си елмазени очи. „Ама това изобщо не е чесно”-викате си вие, клатите глава, а по-сръдливите от вас кръстят ръце, че даже и потропват с крак. „Животът е нечестен”-често повтаряше сам Арис в ония крайно редки дни, в които късметът, или по-скоро финансите му изневеряваха.Дори тогава лицето му оставаше сериозно, а оня странен плам в сините му очи, излъчваше плашещо спокойствие.Изглеждаше като човек, който сам Хадес бе изпъдил от пъкела.Но не това го превръщаше в бухалката за вашето розово мирогледство.Не това го отклоняваше от общоприетите норми и стандарти за нормален характер.
И знаете ли, тук е мястото, на което спирам.Да, точно така...Хората винаги са напипвали, смътно в повечето случаи, проблема с началото на нещата.Питат се къде е оня прословута точка в оплетените конци на време-пространството, която се смята за начална и просто не могат да се оттърват от пощипващото ги любопитство..И за тези от вас, които все още се чудят от къде съставителите на речниците знаят правописа на думите, ами нямам никакво понятие.Но знам, защо Арис бе единица мярка за тираничност.


Водата се стичаше лениво по големите тухлени блокове.Душната топлина, която излъчваше старомодната печка в дъното на помещението, се извиваше морно и превръщаше цялата болка в още по-голям ад.Трите фигури, спотаени в мрака приличаха на едно цяло.Бяха застанали тъй близо една до друга потикнати от някакъв инстинкт за самосъхранение или просто защото търсеха някакъв вид човешко присъствие.Веригите пълзящи злокобно по стената се бяха отпуснали в лапите на тишината.Всичко в помещението бе пропито с оня вид болка, който караше дори статуите да плачат.Първоначално се молеха за тишина, търсеха я, ала после тя се превърна в отприщен ад.Риданията им заглъхнаха бързо.Безнадежността им на хора без перспективи бе тъй всепоглъщаща, че не им позволяваше да дадат какъвто и да било израз на човешката си природа.Бяха се превърнали в безлични сенки, сенки, за които никой не жалеше вече.Щом бяха разбрали за изчезването им, родителите им най-вероятно ги бяха оплакали.Най-вероятно майка им продължаваше да превива гърбава фиура пред каменната плоча на празените гробове.Ала какво друго и оставаше.А те.Те се молеха на смъртта, падаха в коленете и, докосваха мъглявия и силует, а тя само подаваше кокалест пръст изпод тежката роба и сочеше към голям пясъчен часовник. „Не още”.Това казваше бавно пълзящата камара песачинки, провираща се едва едва през тясното гърло на часовника.Косите им се спускаха като водопад около измършелите им тела.Дрехите им бяха надупчени от грубите ръце на господаря.Очите им бяха помътнели с времето, само накъснато им дихание издаваше, че са още живи.Най-голямата от тях щеше да се омъжна тази година.Бе на двадесет и четири, ала сега изглеждаше много по-възрастна.Още помнеше слънчавия следобед, в който съобщи на семейството си, че ще мине под венчилото.Двете и сестри, които я съпъстваха в нещастието, бяха подсочили радостно и веднага бяха започнали грандиозните планове за въпросната сватба.А тя просто се бе усмихнала.Не я интересуваше как ще изглежда на сватбата.Единственото важно бе, че ще прекара живота си, с човека когото обича.И тогава, за един кратък миг, всичко бе изкоренено от сърцето и.Домът и, семейството и, онова което имаше и онова, което щеше да получи.Луната гаснеше глухо, дърветата непомръдваха заледени чак до корените.Силната мъжка хвадка я бе притиснала като грамадна верига, а после това мазе.Това проклето мазе, чиито стени бяха покрити с мухал и това бе най-малкият проблем в случая.
-Не ме интересува, кажи му, че не мога сега.-и ето тишината бе разкъсана от ново.Думите му, остри и безпощадни, унищожиха смъртоносния покой.
Тежката дървена врата се отвори с трясък, а чифт стъкленосини очи пробляснаха в мътните и очертания.Ризата му вече беше свалена, както винаги не губеше времето си в излишни неща.Може би при други обстоятелства, може би на друго място и по друго време, мъжът щеше да изглежда красив.Гарвановочерната му коса стигаше до рамената му.Бе разделена в средата, разкривайки високото му чело.И очите..Смъртоносно красиви.Сини като бистър поток, като безоблачно небе и в същото време вещаещи буря.На места сиви, като олово и също тъй пламенни.Кожата му бе разкривена в мускулесто телосложение.Пръстите му бяха дълги и ловки, нежни и в същото време груби.Целият бе такъв-Изтъкан от противоречия.Топъл но остър глас.Брутално нежен на моменти.Грешник с покаян вид.Дявол с ангелско лице.
Светлината, която се процеждаше през пукнатините на стената озаряваше свитите му в права линия устни.Бе гневен като буреносен облак през декември.Често му се случваше напоследък.Пръстите му ставаха по-настоятелни, оставяха повече синини по безжизнените им тела.
-Изправи се!-нито една от трите фигури не помръдна.Това го накара да се ядоса.Юмрукът му се заби в тухлената стена отсреща и за миг като че ли тя потрепери смълчана.
Зравите му ръце подхванаха нечии ръмене.Момичето изстена от болка, ала това не му повлия по никакъв начин.Дявол с ангелско изражение.Напористите му пръсти подвиха плата на дрипавата и дреха.Притисна я в стената, а тя нямаше сила да се съпротивлява.Сълзите се застичаха по прозрачната и кожа.
-По дяволите.-извика той и я избута от себе си.За момент сякаш осъзна какво прави.Само за миг в главата му проехтя нечий звънлив смях..Емилин.
Излезе от помещението смазан от някаква мъка, твърде тежка за сам човек.Влачеше се бавно по тесния тъмен коридор.Спираше се, удряше стената, а после стъклените сълзи пълнеха очите му, правеха ги нечовешки сиви, ала не се стичаха по лицето му.Изрита стената още веднъж, после се свлече, заравяйки глава коленете си.Някак си смътно съзнаваше, че е навън.Снегът пареше кожата му, парцалите се топяха при срещата с косата му.Широките му гърди все още бяха голи, ала не го интересуваше.Искаше само нея.Само Емилин.Още помнеше котешките и очи.Единтвената, която дръзна да му се опълчи, единствената, която му даде да разбере, че не е господар на света.Бе успяла да го пороби.Паднал в краката и, той се бе превърнал в покорен слуга.Искаше я, обичаше я, стоманеното му сърце се бе превърнало в нещо, склонно да изпитва човешки чувства.Хората забелязваха промяната у него.Ония негови очи, мятащи огън при всеки един поглед, бяха станали меки, сиаеха .Тъмната коса на Емилин се спускаше на меки шоколадови къдрици чак до средата на гърба и.Тялото и бе стройно, бе от онези жени, създадени да променят историята.Тя бе историята.Опълчваше се на мъжете, а меките и чувствени устни често бяха ракривени в усмивка.Гласът и му напомняше на горещ карамел стичащ се по метална лъжица.Само една нейна дума и дяволът бе в краката и.Арис бе в краката и.Още помнеше как зачервените и от студа бузи се притискат в твърдите му гърди.Как сърцето му се слива с дишането и.Как неговото дишане се слива със сърцето и.Как тишината ги обгръща и нищо друго няма значение.Как нежните и пръсти докосват грубите му ръце.Как грубите му ръце с нежност отвръщат на докосването.Как снегът се сипе около тях, как той си представя тънцуващите слънчеви лъчи в косата и.Тя бе всичко за него.В именно този момент той бе забравил миналото, бе забравил бъдещето.Значение имаше само тя.Ясно си спомни звукът от падащия сняг.Лавината се приближаваше към тях с разрушителна сила.А те нямаха време.Помнеше как извъртя тялото и, помнеше как я покри със собственото си.Очите му бяха станали ярки като никога, разшширени от уплахаза пръв път в живота му. „Всичко ще бъде наред”.Тя се бе сгушила в него.Очакваше студа.Очакваше смъртта.Знаеха, че ще са заедно и за миг всичко изгуби значение.Беше се събудил средата на май.Седем месеца след трагичния инцидент.Не усещаше краката си, не усещаше ръцете си.Единственото, което помнеше бе ритъма на сърцето и.
-Емилин?-бе първата му дума от месеци на сам.Докторите го бяха отписали.Бе истинско чудо, че се бе събудил след толкова време.Напуканите му устни продължиха да произнасят името и.Отново и отново.Докато не остана без глас.Тишината алчно разграби пресипналия му глас и го остави да потъне в съня..Отново.
Няколко дни по-късно клепачите му отново бяха помръднали едва-едва.
-Емилин?
Сестрата го бе погледнала изненадано, после тъжната и усмивка го накара да изкрещи.Устните му се бяха разтворили.Крещеше.Докато не забиха инжекция в него.Обвиняваше себе си.Той бе този, който не успя да я предпази.Вечер присядаше при надгробната и плоча, чистеше снега около нея и и говореше.С часове наред.После се прибираше скапан и пиеше до забрава.Очакваше да я види отново.Нали така ставаше?Човек се напиваше и започваше да халюцинира..Ала дори това му бе отнето.
С времето се бе научил да преживява болката.Караше другите да страдат.Преписваше всичко на Анджелик..И после цялата тая омраза застигна и нея.Откри, че тя е причината за стега сковал града.И тогава едничката му цел стана да я открие.
„Животът е нечестен”-никога не беше бил толкова прав както сега.Силата на собствените му думи го обезоръжи.
Не помнеше колко време бе седял така.Не чувстваше студа.Чувстваше само болката от загубата.Точно там, където бе лежала главата на Емилин.Мракът се бе спуснал отдавна.Стелеше се на равномерен пласт из околията и караше сградите наоколо да изглеждат като сбирщина колоси обсъждащи нещо.Някъде в далечината проехтя тътен.Последва го втори, а небето бе озарено от назъбените туловища на светкавиците.
-Проклета да си Анджелик!-извика той и се изправи.Влезе в имението и подмина цялата редица кристални чаши подредени върху шкафа.Взе само бутилката.Развъртя ловко капачката и я запрати в незнайна посока.Изкачи стълбите изпаднал в транса на загубата.Изрита вратата и надигна шишето.Кехлибарената течност се изви в устата му и накара вътрешните му мисли да стихнат.Не можеше да я забрави завинаги.Ала за момента и това му бе достатъчно.Гласът му се извиси в стаята.Смехът му бе неестествено ехтящ, изглеждащ някак грубовато на фона на всичко наоколо.И после всичко изчезна.




Изключително важна бележка на автора:Има непоносимост към мандарини и така е още от най-ранна детска възраст, когато лелка с неособено звучното име Тулайла тикна цяло кило под носа му с думите "Яж, за да порастеш висок".