Арая Д. Блъдроял

Слабото тяло на момичето бе отпуснато на стола, ръцете му скръстени отпред – прекрасен пример за някой учител по психология, който предава какво символизират позите на тялото. В този случай кльощавите ръце на червенокоската казваха ясно, че не я интересува нищо от това, което се говореше около нея. Мъжете срещу нея ѝ мятаха любопитни погледи – кои с почуда, кои с възхищение, кои с чиста неприязън. В очите на жените, наобиколили дребната зеленоочка, не присъстваха никакви емоции. Те следяха всяко нейно движение, отмерваха с най-голяма точност начина и ритъма, с който тя дишаше, като едни лъвици, преценяващи дали новодошлата си струва да бъде част от тяхното семейство.
Но дори и да не искаха, тя вече бе част. Това ѝ право червенокоската си го заслужи още с първата си глътка въздух на бял свят. Потомка на един от основателите на едно малко заспало провинциално градче, тя бе част от нещо, което ѝ бе дошло до гуша. Докато всички останали в просторната стая притежаваха един специфичен пламък в очите им, който отразяваше омразата на техните далечни прадеди преди столетия към някакъв французин, в изумруденосините очи на момичето нямаше нищо подобно. Тя просто не разбираше как нещо, случило се преди векове можеше така да обърка умовете на хората, така да помрачи човещината и тяхното съзнание, че те да се превърнат в тихи ловци, анонимни конспиратори с цел да намерят едно отдавна изчезнало момиче.
- Дами и господа, - започна един мъж, влизайки в стаята с енергична крачка и поставяйки ръка на порцелановата кожа на рамото на червенокоската. Имаше същата коса като нейната, може би вече малко побеляла и изгубила огъня си, но застанали един до друг, те все едно бяха мъжката и женската версия на един и същи човек. – желая да ви представя дъщеря си, Арая Д. Блъдроял. Тя е само на деветнадесет, но вече реши да се присъедини към нашето малко общество.
Той описваше сборището на смълчани убийци-конспиратори, все едно бе някой клуб по четене. Джордж Блъдроял нямаше съпруга или поне имаше, но десетина години след раждането на дъщеря им, тя се спомина, свалена от трона си на най-голямата клюкарка в града от внезапно открита лимфома. Болестта я уби бързо и неочаквано, оставяйки я без време, в което да превърне непокорната си непукиста дъщеря в свое собствено копие.
Сега Арая бе вперила големите си очи в останалите, очаквайки реакцията им, молейки се тайно, на когото трябваше, да не я намерят за подходяща и да я отпратят с усмивка навън, в реалния свят, където такива неща като вещици, вампири и тем подобни съществуваха само в евтините холивудски филми, които все някак успяваха да се качат до номер едно в класациите. Но останалите кимаха отвърдително, видимо развълнувани от свежото место, внесено в екипа.
- Татко, моля те, искам да си вървя. Имам да подготвям курсова работа.
Но баща ѝ дори не премигна. Честно казано, на Джордж Блъдроял изобщо не му пукаше, че дъщеря му бе влязла без никакви проблеми и с отлични успехи в Оксфорд, нито че бе спечелила няколко медала от състезания по плуване отвъд Океана. След смъртта на майка ѝ, той се гмурна още по-надълбоко в морето от конспирация на този „таен кръг”, че дори остана обиден, когато Арая получи писмото си от престижния университет, който с радост я канеше да следва там История на изкуството.
И тя така и направи.
Никой не одобряваше заминаването ѝ. И как можеше някой да одобри заминаването ѝ? Тя бе получила шанса да се измъкне от стоманените прегръдки на града, да изгради свое собствено бъдеще, небелязано от знака на отмъщението на поколенията.
Някои ѝ завиждаха, други просто не я разбираха.
А Арая просто търсеше място, което да не бе чувало за странната случка, която се бе разиграла през онзи Август преди двеста години, наричано от учените с имена, непонятни за червенокоската, но идеално пасващи му.
Освен един малък факт, който всички те пропускаха – това не бе нито някъв студен фронт, нито пък някакъв странен облак. Чисто вещерство. Което Арая смяташе за смехотворно и нереално, докато на шестнадесет баща ѝ не я бе завел при една вещица с широка усмивка на уста, мислейки си, че така ще приобщи Арая към елитното общество, към което принадлежаха фамилиите на всички основатели. След малкия сеанс, тя си тръгна със същото безизразно лице, с което бе дошла, но тайничко изплащена до смърт, че баща ѝ искаше да я направи убийца.
И с тази си постъпка той я изгуби окончателно.
Разочарованието от жалките опити на всички, запознати с историята на града, истинската, а не изфабрикуваната, която висеше на привидно стар пергамент в антрето на кметството, отрови иначе приветливата реч на Арая с голяма доза сърказъм. Непукизмът ѝ сякаш нарочно се увеличи, а отказът ѝ да присъедини към една измислена хайка, която гонеше духовете на миналото, тровеше ентусиама на баща ѝ, свързан с горепосочената група от хора.
Не бе никаква тайна, че Арая н харесваше нито малкото градче, нито родителите си. Тя бе мечтателка, жадуваше големия град и неумиращите светлини, престанния шум и разнообразните хора. Мечтаеше за Ван Гог и Матис, докато всички около нея бяха обсебени от някакво момиче на име Анджелик. Анджелик това, Анджелик онова...
Беше ѝ до гуша.
Но дори и отвъд океана историята ѝ я преследваше. Или по-скоро историята на предците ѝ. Или като някоя градска легенда или като история за сплашване на малките деца, образът на Анджелика Шевалие просто не спираше да я гони. Изглежда с годините хората, минали през малкото градче на Арая и дочули историята, след това прескочили Атлантика, преразказваха историята, с което бе белязано името ѝ и само при споменаването на фамилията ѝ и всеки, който знаеше историята за „снегът през Август” я питаше ококорено „Да не би да си оттам?” Накрая червенокоската реши да не използва рождената си фамилия и започна да се представя като Арая Деймос, тихото Д по средата на името ѝ, което градът сякаш нарочно забравяше да споменава.
С връщането си за зимните празници удома, в джоба на Арая символично се озова и еднопосочния билет към нейния собствен Ад –свят, изпълнен с неща, съществуващи в книгите.
Ала колкото и горчиво да беше, Арая Деймос знаеше, че тези неща наистина съществуват.

Одобрена, мила моя. ^^