Joseph Blackwell
Брой мнения : 98
Join date : 05.12.2011
Age : 27
 | Заглавие: Джоузеф Блекуел  Нед Дек 11, 2011 3:30 am | |
| 2004г., Някъде из Западното крайбрежие на Норвегия
Пухените облаци се нижеха в небето подобно на огромни искрящи мъниста, тикани от лекият полъх на вятъра, а невижданите форми които образуваха, плашещо напомняха за бдителни очи. За съжаление обаче, образите се размиваха също толкова бързо, колкото и се появяваха. Северните вихрушки безцелно ги обикаляха и разваляха без дори да полагат усилие.
Всъщност същият този вятър, в чиито крака лежеше светът, сега се виеше необезпокоявано около двата дребни силуета, крещящи весело по продължение на цялото зеленикаво поле. Радостните им викове отекваха до където се простираше погледът, но това като че ли не бе особено голям проблем. Бяха сами.
Изумително бе чувството за свобода което пръскаха около себе си. Сякаш границите не присъстваха в техния малък, но здрав мехур от щастите.
- На бас, че не можеш да ме хванеш! - провикна се момичето и се втурна през глава по близкия баир надолу. Е, очевидно бе че блъфира, тъй като след секунда се препъна в собствените си крака и падна по задник в росната трева. Звънливият й смях изкънтя в близките пропасти между скалите, точно под които се мъдреше развилнялото се море.
- Да видим - отвърна с известно закъснение момчето, а усмивката се долавяше и в гласа му. Той изимитира преплитане на крайници с престорено движение, ухилвайки се от ухо до ухо. - Стига, Маргарет, и двамата сме наясно че не си спортна натура... - протегна ръка, като миг по-късно се сети каква грешка може да е допуснал. Маги можеше да е във вечна връжда със спорта, но бе хитра. Когато Джоузеф го осъзна обаче, бе прекалено късно.
Момичето се усмихна леко, едва доловимо но пък остатъчно заплашително, а в шарените й до полуда очи проблесна игрив пламък. Тя пое дланта му без да се колебае. Разбира се, единствено за да го издърпа отгоре си.
Крайчетата на устните му се изтеглиха нагоре, само на милиметри от нейните. Маргарет понечи да изръси нещо умно, както винаги, ала думите й секнаха на върха на езика й. И там си останаха всъщност.
Клепачите й се спуснаха, сякаш управлявани от велика ясновидка или просто от някой, който вижда накъде са поели нещата. Знаеше, че ...
Джоузеф притисна устни в нейните, разтваряйки ги. Доста отдавна размишляваше дали ще получи сочен шамар ако го направи. В този момент обаче дори не се замисли.
- Знаеш ли колко отдавна чакам да го направиш, глупчо? - прошепна тя, а тежкият по един особен начин британски акцент, се пропи в думите й за пръв път от седмици насам. Толкова време прекарваше с Блекуел, че бе започнала да говори като него.
Изведнъж ирисите й потъмняха една идея повече от обикновено, право порпорционално на чертите й.
- Кога си тръгваш?
Внезапно бе заприличала на онова затворено в себе си момиче, което Джоузеф бе открил в началото на лятото.
- Ще се върна.
- Да, но кога? Днес, утре, кога? Или когато се науча да плувам? Кажи ми, за да положа максимални усилия ако се налага... - бе се опитала да прозвучи ведро, но мисълта да остане сама отново, дълбаеше право в сърцето й.
- Възможно най-скоро. А и.. Америка не е особено далече.. Май. - усмихна се и претърколи и двама им настрани.
- Стига.. Наистина е гадно. Не искам да чакам следващият път когато на родителите ти им хрумне да почиват на другият край на света.
- Казах ти.. Ще се върна. И, темата е изчерпана - той надигна гръб от земята, като заедно със себе си повлече и Маргарет. Обгърна талията й секунди преди да се стовари долу за стотен път днес.
- Добре, добре - смехът й отново бе факт, за голяма радост на Блекуел - Ти... какво искаше да ми покажеш?
Джоузеф й намигна и напълно зарязвайки сериозните истории, скочи на крака, помъкнал Маги на ръце. Закрачи уверено право напред, докато усмивката му ставаше все по-широка и по-широка. Не бе ясно накъде се е насочил, но определено целта му не беше близко - погледът му обхождаше хоризонта сякаш искаше да се увери, че изненадата която готвеше на Маргарет е все още там, където я бе оставил.
- Познавам тази физиономия.. Какво си намислил? - усъмни се момичето, а чертите й изразяваха недоверие. - Водиш ме към скалите...
- Тук си права - кимна - Но спокойно, те нищо няма да ти направят.
Спря на място за миг, поглеждайки я в очите. Макар да не я познаваше от цяла вечност, именно такова чувство се зараждаше в гърдите му щом се вгледа в шарените й ириси, преливащи в зелено, кафяво и синьо. Вдигна ръка и посегна към лицето й. Когато погали бузата й и запретна кичур коса зад ухото й, момичето притвори клепачи. Миглите й пърхаха подобно на миниатюрни, твърде фини за да се докосват, крила на пеперуда.
- Няма да пускам ръката ти - увери я той - Няма да паднеш.
Недоверчивият поглед който тя му хвърли напълно контрастираше с току-що пробилото облаците слънце.
Да, то наистина можеше да се счете за приятно, ако вятърът не бе толкова силен и типичните Норвежки температури не претендираха относно това колко са зимни.
Може би се чудите защо всъщност се случваше всичко това. Защо младият Блекуел настояваше да идат при ръба и защо скорошната му приятелка всячески се опитваше да се дръпне, без да го обиди. Е, хората си имат страхове. Всякакви - от вода, от затворени пространства, от високо, от паяци, от брокули и прочее. А спътниците на тези страхове обикновено бяха други хора, наместили се в картинката, втълпили си налудничевата идея, че биха могли да помогнат за преодоляването им.
Точната дефиниция на всеки от нашите герои преспокойно може да се открие в написаното преди малко.
Защото... Ами, много е просто. Маги получаваше истерични пристъпи щом погледнеше през балкона на третия етаж. А Джоузеф... Той си беше глупак по природа. Простете му поне заради това. Нямаше нужният капацитет към настоящия момент, за да осъзнае че каузата му е загубена. Не разбираше, че не може да й помогне насила, че дори я тласкаше все по-далеч от неостъклените тераси.
Мълчаха дълго. Може би пет минути. Може би повече. Със сигурност повече.
Крачките на Джоузеф забавиха хода си. Първоначално Маргарет бе свила глава на рамото му и дори не поглеждаше накъде се движат. Ала вълните блъскаха назъбеното подножие на скалата и макар на десетици метри под тях, грохота и боботенето звучаха убийствено.
Момичето изтегна врат по посока на шума и зениците й се разшириха. Кожата й настръхна, щом получи просветление относно намеренията на Джоузеф, а упрека в думите й бе като плесник.
- Обеща ми че няма да го правиш! - тя се разшава, в опит да се измъкне от обятията му и да хукне обратно.
Но единственото което направи Блекуел бе да я притисне по-силно към себе си.
- Знам. Но.. - пое си дълбоко въздух - Разбери, искам само да ти помогна.
- Не желая помощ! - момичето махна театрално с ръка - Моля те, да се връщаме.
- Ще те държа, обещавам, само трябва да погледнеш надолу. Виж, онези двайсетина метра не представляват заплаха за теб, ти си повече от тях, няма смисъл да се страхуваш!
- Направи ми услуга и не ми изнасяй речта "Аз съм човек и съм по-велик от всичко"... Просто... Аз си тръгвам. - гласът и потрепери, а пръстите й се стараеха да отблъснат силното му тяло възможно най-деликатно.
Ала той отново отказа да я пусне.
Пристъпи от крак на крак, като бавно се доближаваше до ръба. Въпреки силния вятър и нестабилността на земята под краката си, Джоузеф бе убеден в правотата и шансовете си. Не допускаше какво реално би мигло да се случи, в случай че нещо се обърка.
Отне му повече от няколко секунди, за да забележи че момичето стиска ужасено очи, а дланите й са се вкопчили в плата на ризата му.
Въздъхна и я постави на краката й, на сантиметри от пропастта, като не пусна нито една от ръцете й.
- Хайде, отвори очи - подкани я и съвсем плавно я обърна по посока на вълните.
- Страх ме.. А и нали не искаш да чистиш повръщано от обувките си? - примигна, разколебана дали да послуша малоумния си приятел.
Като един истински наследник на фамилията, Блекуел изсумтя, което само по себе си изнерви Маргарет и я принуди да погледне.
- Божичко... Не, върщам се, по дяволите, Джоузеф! Нямаш ли мозък в тази глава, толкова е висо...
Смразяващият кръвта писък отекна чак до другия бряг. Отрази се в мрачната вода, чиито подивели пристъпи се усилваха порпорционално на страха в сърцето на дребничката фигура, провесена от ръба на скалата. Дребничката фигура, чието единствено спасение представляваше ръката на тъп като галош тийнейджър.
Джоузеф остана и без малкото ум, който притежаваше. Кръвта се дръпна от лицето му, а гърдите му натежаха. Сякаш цяла камара танкове и тирове минаха през тялото му в момента, в който осъзна точно какво се случва. Какво бе допуснал да се случи.
Тъпата скала се беше отронила.Тъпата скала се беше отронила!
Дори не разбра как се бе надвесил през предателския ръб. Инстинктите му крещяха както никога. Дебела буца заседна в гърлото му и той конвлусно преглътна.Провикна се и се насили в отчаян опит не само да удържи паникьосаната Маргатет, а и да я издърпа обратно. Не мислеше.
- Джоузеееееееф! Джоузеееф, помогни ми, моля те, помогни ми! Моля те! Моля те, Джоузеф, махни ме от тук - пищеше момичето, а солените сълзи се стичаха надолу по лицето й по-бързо от всякога. - Моля те, само ми помогни!!
- По дяволите! Мамка му! Държа те! Държа те, няма да те пусна. Обещах ти. Държа те! - като че ли опитващ да убеди сам себе си, той клатеше невярващо глава.
Протегна и другата си ръка, въпреки риска да политне към бездната заедно с Маргарет и това, че раздираше лактите и лицето си. Кръвта оцвети кожата му, но истината бе че, не обръщаше ни най-малко внимание на нея. Тя бе дребен детайл, който можеше да бъде преглътнат. За разлика от ужасяващата дума на реалността, толкова тежка, изразена чисто и просто с погубването на нечий неизживян живот.
Така или иначе факт обаче беше, че разумът му се появяваше с огромно закъснение. Нещо, оказало се фатално.
Ситни капчици пот избиха по челото му и се стекоха около очите му, където се смесиха с напръв поглед незабележими сълзи.
Пръстите на едната му ръка стискаха част от назъбените камънаци, по продължението на склона, а кокалчетата заплашваха да се измъкнат заради прекаленото напрежение. Мускулите му бяха изопнати от усилието, а зъбите му всеки момент щяха да започнах да се трошат едни други.
Мозъкът? Мозъкът се беше отказал. Вдигнал ръце, той просто бе отклонил поканата за помощ. Единственото което правеше бе да кара Джоузеф да повтаря:
- Наред е, всичко е наред, държа те.
Думите му обаче биваха засенчвани всеки следващ път, когато нестихващите крясъци на момичето се извисяваха надлъж и шир.
Небето неусетно бе притъмняло. Скупчените на ясли облаци бяха придобили графитен отенък, зад чиито прегради се криеше изнемогващото слънце. В далечината блесна светкавица, а последвалият гръм прозвуча в унисон с гласовете на нищожните човешки същества, опитващи се да оборят съдбата, на километри под гневния небосвод.
Вината също не закъсня. Напротив, всъщност тя бе загнездена в него отначало. Ала желанието й да се покрие бе забавило появата й. Не че се намираше място и за нея. Джоузеф бе обезумял в рамките на по-малко от секунда. Всепоглъщата вина можеше да почака. В противен случай просто щеше да го срине.
Блекуел шепнеше нещо неразбираемо, неясно на кого - на себе си или на обляното в кръв и сълзи момиче, което щеше да припадне сякаш всеки момент. Стискаше дланта й зверски, а отчаянието, изписано по изкривените му черти предизвикваше съжаление.
Не успяваше да я издърпа. Теглеше, увещаваше я сама да се изкатери, дори му хрумна да се спусне до нея, ала бързо се отказа от тази си идея. Най-много да затриеше и двама им. Ах, колко жалък беше само.
- Побързай! МОЛЯ! Няма да издържим вечно тук! - за пореден път Маги захвана пръсти за това, до което успя да се докопа, опитвайки се да се изтегли нагоре. Уви, безуспешно.
Пръстите й лека-полека се приплъзваха надолу. Кожата й бе изпотена по редица причини. Страх, паника, усилие, викове... Толкова много неща, чийто резултат бе тъжен и неоспорим. Той я губеше.
Цялата й тежест влачеше хванатите им ръце все по-надолу, а безсилието което строеше от Блекуел бе непоносимо.
- Нали няма да ме пуснеш? - момичето бе престанало да крещи, а молбата й прозвуча прегракнало, но все пак тихо на фона на предишните й слова.
- Няма да те пусна. - заяви той - Няма. Няма да те пусна. Няма. Няма да те пусна. Държа те здраво. Ще успеем. Аз няма да те пусна. Няма да...
- Обичам те...
Ръцете им се разделиха и последното което Джоузеф видя бе усмивката й.
Маргарет полетя надолу, а копринената й коса се вееше под напора на вятъра, както винаги срещу му, сякаш не Смъртта бе тази, която наближава. Дребното й тяло се строполи върху скалните зъбери, където издадените камънаци, като че ли оръфани от прегладнял заек, срязаха перлената й кожа на хиляди места. Дрехите й се оцветиха в алено, косите й се навлажниха във винен цвят, а лицето й надяна трайна студена и сурова маска.
Поредната вълна се хвърли устремено към брега, и щом се отдръпна обратно към огромната маса вода, отнесе със себе си момичето, което точно преди час не подозираше що е това болка.
Ала Блекуел нямаше сили да стане свидетел на тази картинка. Просто като един страхливец, той се сви на върха на скалата и отказа да гледа. Отказа да мисли. Отказа да чувства. Може би ако беше допуснал дори малка част от напиращото в него да излезе наяве щеше да последва Маргарет на дъното на морето.
Една налудничева част от съзнанието му реши да се включи когато нито времето, нито мястото бяха подходящи. "Може би не е мъртва. Може би все още можеш да я спасиш!" Крещеше тя. Хранеше напразните му надежди. Най-просто казано го принуждаваше да върши неща, безполезни неща, единствено подклаждащи умиращи убеждения.
Джоузеф вдигна уморено глава и стрелна очи към синята каша под скалите. Пое си дълбоко въздух, докато се изправяше и за секунда се озова в пропастта - стремглаво насочен към дъното. "Безумец" сякаш протестираше дълбоко задрямал разум, чиято сила очевидно не бе достатъчна. Та той дори не си бе направил труда да се оттърве от обуквите си...
Ледената вода скова тялото му мигновенно, нахлу в дробовете му и го обезоръжи по начин, толкова неочакван че момчето забрави да се движи.
Опита се да мисли трезво, ала единственото в главата му бе тя. Удара с който се гмурна предизвика пареща болка в гърдите му и ги лиши от правото на кислород. Нямаше абсолютно никакво време. Време да спаси и нея и себе си.
Изплува на повърхността и толкова рязко грабна дозата си въздух, че острата болка проряза цялото му тяло.
- Маргарет!!!! Мар-гарет! - дишаше на пресекулки, но въпреки това и факта че едвам говореше, усилията които полагаше бяха титанични и целеустремени. - Маги!
Щом не успя да я види носеща се по вълните, се потопи. Опитваше се да си въобрази че всичко е един сън. Или просто страшна приказка, която не е трябвало да чете преди лягане. В интерес на истината.. не успяваше. Болката, която изпитваше бе твърде реална за да бъде пренебрегната, твърде силна за да бъде облечена в думи.
Отвори очи и се опита да не обърне внимание на щипенето и неясният си поглед. Така или иначе те бяха бледо ехо на това в душата му...
Някъде в далечината, зад мътната завеса пред очите му, бял образ, обагрен в яркочервено се носеше към повърхността. Бе по-скоро силует, дори халюцинация, но на Джоузеф не му трябваше повече. Той се изткласка максимално бързо, като на няколко пъти едва не загуби целта пред очите си. "Маргарет!" крещеше наум, окаяно надяващ се по някакъв несъществуващ физически закон думите му да стигнат до момичето и да го накарат да помръдне.
Като по инерция ръката му улови момичето за талията и я повлече нагоре и напред. Нанякъде... независимо къде. Единственото условие бе да бъде безопасно.. И тя да бе още жива. Джоузеф все още си вярваше, безспорен факт, който не бихме могли да отречем.
И точно за това, щом след милиони мъченически изпълнения Блекуел успя да изкара и двама им на сушата, викът му на неподправена ярост, искрен гняв и безгранично безсилие, бе по страшен от всичко което дори сам той бе чувал.
Момчето постави тялото върху малката пясъчна ивичка, която успя да намери, а от това което виждаше, всичко, в него до момента, се удвояваше. Той се надвеси над напуканите й устни и противно на очакванията му, измежду тях не се провря дихание.
- Не, не е истина, нали... Не може да е истина.
Трудно беше да осъзнае колко жестоко съдбата се бе подиграла с него. А още по-трудно бе, да заключи че той сам бе много по-виновен отлкото отвратителната "съдба" и гнусните й шеги.
Отпусна се до нея, а тежестта в гърдите му бе неописуема. Ако кажем че наподобяваше перфектно балансирана смес от болка, тъга, желание за самобичуване и производни, пак няма да сме съвсем близо до истината. Точно в онзи момент предпочиташе да бъде стъпкан от стадо подивели бикове, да бъде залят с тонове сярна киселина, да бъде прегазван с товарни кораби, на чиито долни палуби се мъдрят бойни танкове от Втората световна война. Но не и това. Чувството, извиращо от сърцето му сякаш си проправяше път навън,
трошейки кости, късайки месо, мускули, дълбаейки в тъканите дори по още по-ужасен начин.
Опря лакти на коленете си и пое лицето си в шепи. Въздъхна тежко, дори прекалено тежко, сякаш мечтаеше да се освободи. И наистина го искаше. Ала не зависеше от него и той за пръв път бе наясно с този факт. Знаеше колко немощен е всъщност.
Посинелите му устни потрепериха, но не издадоха и звук. Очите му, моментно скрити зад дългите му пръсти, бяха по-червени от обичайно. Не само заради океанската вода.
Всеки пък когато ги потъркаше, за да не си личи колко е жалък, те отново се наливаха с нещо, неприсъщо за характера му. Да, никога досега не се беше случвало.
Сълзите се трупаха, докато не прелеят - Джоузеф не смееше да мигне. Взора му бе повече от неясен, не, че му бе нужно да вижда. Искаше единствено да заспи и когато се събуди да не помни нищо. Сякаш случката е досадна хлебарка от мазето, която може да бъде смачкана и затрита с едното мръдване на пръста.
Иглички боцкаха в клепачите му - не можеше да си обясни защо по дяволите всичко това се случваше и то точно на него. Защо, взели го мътните бе такъв идиот че сам да предизвика разрухата...
Раздиращото отвътре бе твърде силно за да го понесе и секунда повече.
Той се излегна върху студеният влажен пясък, без да обръща внимание на вкочанените си крайници. Изпусна въздуха през устата си, а звукът който го съпътстваше напомняше за отстъпление.
Затвори очи.
Пет години по-късно, картинна изложба, щата Небраска
Джоузеф Блекуел смяташе картините за глупаво нещо, губещо времето на този, който ги е сътворил и на този който е принуден да ги гледа.
Да, не бе скрито от аудиторията че нашият скъп Джо не бе особено голям почитател на изкуството като цяло. И винаги когато го питаха имаше готов отговор - загуба на ценно време.
А времето е пари както всички знаем.
По една или друга причина обаче по-малкият наследник Блекуел се бе озовал имено в сърцето на една такава машина за пилеене, както той обичаше да нарича всяка от галериите.
Май беше изгубил бас - разбира се, от поредният загубеняк, копнеещ да му натрие носа. Въпреки неприязънта, която изпитваше към подобен вид начинания, той стисна зъби и реши да докаже сам пред себе си колко голям инат е всъщност.
И ето го тук - крачещ напред-назад из бледобоядисаните коридори, правещ се на особено заинтересован относно културният живот и творческият път на художниците.
Отегченият му поглед блуждаеше, като че ли в търсене на нещо, достойно за вниманието му. Нещо, което не е поредната измишльотина с форма на банан под огромен син задник, гордо носеща прозвището "Интерпретация на любовта".
Очите му отскачаха от картина на картина.
Не..Не..Не...Не... Да.
В дъното, току зад стъклена витрина, може би цопната там именно с цел да прикрива драсканици, бе окачено мъничко платно, изобразяващо сцена под сиво небе, над гневно море.
Джоузеф се огледа стреснато и щом установи че скоро няма да се намери някой превзет критик който да го разпитва, се запъти право към картината.
Ако трябва да обясняваме в детайли ще ни отнеме прекалено много време, но нека кажем, че плетеницата от цветове образуваше скала, момиче, облечено в бяло на ръба й, спуснало ръце към бушуващите вълни.
Нещо в образа го разстрои - всичко в образа го разстрои. И макар да си внушаваше, че няма представа защо, той бе пределено наясно.
- Наложи ти се да пораснеш прекалено бързо, а, момче? - нечий дълбок, кадифен глас се понесе в помещението, карайки Блекуел да се обърне сепнато.
- Аз.. ъ.. предполагам.. - запелтечи той, невярващо, но осъзнато.
Жената, появила се внезапно бе собственичката на колекцията картини - в това бе сигурен. Тя се усмихваше топло, а в шоколадовите й очи се четеше съчувствие.
- Вземи я.. Единствено по силите ми е да те излекувам така...
- Ъъъъ? - Джоузеф извърна поглед към платното за секунда - Добре, но... - ала когато се взря в стените пред себе си, осъзна че е останал сам.
Без да се мае повече, пристъпи напред и откачи картината. Понесе я към изхода и за негова изненада никой не се и опита да го спре.
Същата вечер, от платното, мирно кротуващо над леглото му се разнесе шепот... Нейния шепот.
| |
|
